Резюме: Статията се концентрира върху направата на расовизиращи техники спрямо чуждестранни граждани, работещи в Народна република България (1973–1983), в условията на антирасизъм като официална държавна политика. Тя е представена в две части, които са публикувани в два последователни броя на Социологически проблеми. Първата част акцентира върху един конкретен епизод от престоя на виетнамски работници практиканти в НРБ, когато икономическите логики на мениджърския състав на отделни предприятия в страната започват да противоречат на политическия „дълг“ на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) към приятелския народ на Виетнам. С помощта на кореспонденция между предприятия, министерства, виетнамското посолство и ЦК на БКП проследявам начините, по които се оформят расовизиращи механизми, които демаркират виетнамските работници от доминантната социална група. Втората част изучава държавния антирасизъм „сам по себе си“. Тя проследява рационалностите, които оперират на полето на социалистическия интернационализъм и антирасизъм, за да очертае едно поле на борба за тяхното значение. В това поле процесите по расовизиране са плаващи, недисциплинирани, неструктурирани, изпадащи в постоянно противоборство и амбивалентност между наглед антирасистки практики и расовизиращи техники. В този смисъл проследявам един особен процес, който е подчинен на расовизиращи практики, поведения и механизми, но който същевременно се опитва да ги отблъсне, така че те да не се втвърдят в системен расизъм.

Abstract: This article examines the production of racializing mechanisms in relation to foreign nationals residing and working in the People’s Republic of Bulgaria (1973–1983), within the broader framework of antiracism and socialist internationalism. The article is structured in two parts, to be published in consecutive issues of Sociological Problems. The first part focuses on a specific episode concerning the presence of Vietnamese worker-trainees when the economic rationales of enterprise managers in certain industrial sectors began to diverge from the political “duty” of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party (CC of the BCP) toward the fraternal nation of Vietnam. Through analyzing correspondence between enterprises, ministries, the Embassy of the Democratic Republic of Vietnam, and the CC of the BCP, the article traces the formation of racializing mechanisms that would eventually demarcate the Vietnamese workers from the dominant social group. The second part turns to state antiracism as a field of inquiry in its own right. It investigates the rationalities underpinning socialist internationalism and antiracism in order to delineate a contested terrain over the meaning and application of these principles. Within this terrain, processes of racialization appear as fluid, undisciplined, and unstructured – characterized by a persistent tension and ambivalence between ostensibly antiracist practices and racializing techniques. In this context, one observes a paradoxical dynamic: while racializing practices, behaviors, and mechanisms are undeniably present, they are simultaneously met with efforts to resist their consolidation into a stable form of systemic racism.