Резюме: Тази статия предлага нов прочит на понятието прекарийност (precarity), с оглед на отношението между грижа и социално възпроизводство. Засиленият академичен интерес към темата за прекарийните „гъвкави“ условия на труд в развитите постиндустриални икономики често се основава на фалшивата дихотомия „несигурност-стабилност“. Докато стабилните условия на труд и живот исторически са били привилегия на малцинство от автономни индивиди, ангажирани с производствен труд, свободни от пряка зависимост или от зависими от тях лица, то жените и маргинализираните групи често стават още по-уязвими, тъй като на тяхната тежко експлоатирана трудова дейност не се придава никаква или – със сигурност неравномерна – стойност. И макар че работата на трудов договор с изисквания за постоянно присъствие на работното място не е решение за хората в прекарийни условия на живот, които се нуждаят от гъвкавост, за да навигират сложни грижовни отношения, подчиняването на афективната сфера на принципите на свободния пазар не предлага ефективно решение на задълбочаващото се неравенство между производителния и възпроизводителния труд. Статията се разполага на три различни нива: (1) критика на етноцентризма и андроцентризма, заложени в понятието прекарийност; (2) настояване за една по-задълбочена дискусия по отношение на нестабилните условия на живот в дебата за прекарийността, понастоящем ограничен върху трудовите условия; (3) и апел към праксис, който да възстанови солидарността, грижата и любовта на работното място като средство, с което да се противопоставим на наложените от капитализма принципи на конкуренция и отчуждение. Като разглеждаме редица емпирични изследвания, ние показваме начините, по които грижата прекроява строгата граница между несигурност и стабилност. Твърдим, че преосмислянето на грижата като централна дейност в човешкото производство и възпроизводство, както извън платения труд, така и в неговите рамки, ни позволява да очертаем по-ясно потенциалните локации на експлоатация и еманципация в рамките на „гъвкавия“ капитализъм.

Abstract: This article proposes a new reading of the concept of precarity, with regard to the relationship between care and social reproduction. The increased academic interest in the topic of precarious „flexible“ working conditions in developed post-industrial economies is often based on the false dichotomy of „precarity-stability.“ While stable working and living conditions have historically been the privilege of a minority of autonomous individuals engaged in productive labour, free from direct dependence or dependents, women and marginalised groups are often made even more vulnerable as no or unequal value is attached to their heavily exploited labour activities. And while contract work with demands for constant presence in the workplace is not a solution for people in precarious circumstances who need flexibility to navigate complex caring relationships, subordinating the affective sphere to free market principles does not offer an effective solution to the widening inequality between productive and reproductive labour. The paper is situated at three different levels: (1) a critique of the ethnocentrism and androcentrism embedded in the notion of precarity; (2) a call for a more in-depth discussion of the precarious conditions of life in the precarity debate, currently confined to labour conditions; (3) and an appeal to a praxis that restores solidarity, care and love in the workplace as a means to resist the principles of competition and alienation imposed by capitalism. By examining a range of empirical studies, we show the ways in which care redraws the strict boundary between precarity and stability. We argue that rethinking care as a central activity in human production and reproduction, both outside and within wage labour, allows us to more clearly delineate potential sites of exploitation and emancipation within „flexible“ capitalism.