Резюме: Тази статия на Растко Мочник за идеологическата интерпелация, писана през 2013 г., е едно от свидетелствата за това колко много нашето разбиране за критика на идеологията дължи на нашето засрещане с този забележителен мислител. За съжаление, през последното десетилетие, макар и предавана от ръка на ръка, тя остана в ръкопис, съхраняван в нашите архиви – отначало в Института за критически социални изследвания (Мочник бе съпредседател на международния борд на директорите на този институт), а след това и в Института за критически теории на свръхмодерността. Може да се твърди, че статията обобщава същността на неговата теория, която той развиваше през тези години в поредица от лекции в Софийския и в Пловдивския университет. Захващайки се наново с Алтюсеровия проблем за идеологическата интерпелация, Мочник започва с ориентирането към чужд дискурс и онова, което нарича „двойно вписване” на дискурсивните секвенции; преминава през някои от своите по-ранни решения (облягащи се най-вече на теорията на Освалд Дюкро за аргументацията в езика) и през теорията на Деян Деянов за предпредикатните очевидности на мисълта и шансовете да се предложи основано на нея ново решение; и накрая анализира в микроскопски детайли няколко конкретни казуса, за да достигне до интересното заключение, че трябва да правим разлика между „репродуктивна идеологическа интерпелация чрез идентификация“ и „подривна интерпелация чрез субективация“. Какво ще ни предложи теорията на Мочник отсега нататък и какво ни очаква в нашия диалог с нея? Само бъдещето ще покаже.

Abstract: This article by Rastko Močnik on ideological interpellation, written in 2013, is one of the testaments to how much our understanding of the critique of ideology owes to our encounter with this remarkable thinker. Regrettably, during the past decade, though passed from hand to hand, it remained in manuscript, kept in our archives – first at the Institute for Critical Social Studies (Močnik was Co-Chair of its International Board of Directors) and then at the Institute for Critical Theories of Supermodernity. Arguably, the article summarizes the essence of his theory as he developed it during those years in a series of lectures at the Universities of Sofia and Plovdiv. Revisiting the Althusserian problem of ideological interpellation, Močnik starts from the problem of orientation towards another’s discourse and of what he calls “double inscription” of discursive sequences; goes through some of his past solutions (relying primarily on Oswald Ducrot’s theory of argumentation in language), and through Deyan Deyanov’s theory of pre-predicative self-evidences of thought and the chances of proposing a new solution based on it; and, finally, analyzes in microscopic detail several case studies to arrive at the interesting conclusion that we need to distinguish between a “reproductive ideological interpellation by identification”, and a “disruptive interpellation by subjectivation”. What will Močnik’s theory offer us from now on and what awaits us in our dialogue with it? Only the future can tell.