Резюме: Тази статия преплита интелектуално-политически размисли с биографични факти, за да осмисли предизвикателствата, трудностите и възможните ползи от разгръщането на „пространство за превод“. Изхождайки от текстове на Едуард Саид върху темата на „пътуващата теория“, авторът обръща специално внимание както на собствените си изследвания в полето на деколониалната теория, така и на странстванията на деколониалното в източноевропейски контекст. По-конкретно казано, в първата част на текста авторът изследва начините, по които деколониалното мислене усложнява предхождащите го „западноцентрични“ теоретично-политически нагласи, докато във втората анализира няколко специфични приноса на източноевропейската гледна точка към деколониалното теоретизиране.

Abstract: This article weaves together theoretico-political reflections with biographical detail to work through some of the challenges, difficulties, and possible uses of opening up a „space of translation“. Drawing in two articles by Edward Said on the topic of „traveling theory“, the author discusses both his own research in the field of decolonial thought and the travels of decoloniality in an East European context. More specifically, the first part of the text explores how decolonial thinking complicated the author’s prior Western-centric theoretical and political dispositions, while the second part examines some of the original contributions that thinking from Eastern Europe has made to decolonial theory itself.

Резюме: Статията проследява приносите на хуманистките изследвания около пола, сексуалността, грижата и свободното време в периода на постсталинизма, от 60-те до 80-те години на XX в. в България. Критиците на сталинисткия марксизъм мобилизират понятието за социално възпроизводство, за да се отклонят от изключителния фокус върху промишления труд и да надмогнат ограниченията на сталинисткия марксизъм по-общо. Социално-възпроизводствената сфера се превръща в организиращ принцип на „развитото“ социалистическо общество и в терен за очертаването и преобразяването на обществените отношения и субектности. За активните жени възпроизводството се отнася не само до получаването на социални осигуровки; чрез него могат да се елиминират изконни исторически структури на подчинение и да се постигне цялостна реорганизация на обществото. Тази статия също така изследва недостатъците и колебливите последици на тези наследства. Посредством своите натурализиращи и повелителни дискурси постсталинистката хуманистка артикулация се сблъсква с биополитическите логики на социалистическата държава и етнонационалистическата ѝ програма.

Abstract: This article turns to the question of social reproduction to explore the rich contributions of humanist scholarship around gender, sexuality, care, and leisure during the post-Stalinist years in Bulgaria. In Eastern Europe, social reproduction appeared in the writings of socialist humanists as early as the mid-1960s. Humanist critics of Stalinist Marxism mobilized the concept to move away from an exclusive focus on industrial labour and to expose the limitations of Stalinist Marxism more generally. The social-reproductive sphere became an organizing principle of „developed“ socialist society and a terrain for the shaping and reshaping of social relations and subjectivities. For feminist activists, it was not only about delivering social benefits to women; it was also a matter of breaking down deep historical structures of subjugation and reorganizing society as a whole. The article also explores the shortcomings and ambivalent effects of these legacies. With their naturalizing and imperative discourses, these regimes collided with the biopolitical logics of the socialist state and its ethnonationalist agenda.

Резюме: Тази статия предлага нов прочит на понятието прекарийност (precarity), с оглед на отношението между грижа и социално възпроизводство. Засиленият академичен интерес към темата за прекарийните „гъвкави“ условия на труд в развитите постиндустриални икономики често се основава на фалшивата дихотомия „несигурност-стабилност“. Докато стабилните условия на труд и живот исторически са били привилегия на малцинство от автономни индивиди, ангажирани с производствен труд, свободни от пряка зависимост или от зависими от тях лица, то жените и маргинализираните групи често стават още по-уязвими, тъй като на тяхната тежко експлоатирана трудова дейност не се придава никаква или – със сигурност неравномерна – стойност. И макар че работата на трудов договор с изисквания за постоянно присъствие на работното място не е решение за хората в прекарийни условия на живот, които се нуждаят от гъвкавост, за да навигират сложни грижовни отношения, подчиняването на афективната сфера на принципите на свободния пазар не предлага ефективно решение на задълбочаващото се неравенство между производителния и възпроизводителния труд. Статията се разполага на три различни нива: (1) критика на етноцентризма и андроцентризма, заложени в понятието прекарийност; (2) настояване за една по-задълбочена дискусия по отношение на нестабилните условия на живот в дебата за прекарийността, понастоящем ограничен върху трудовите условия; (3) и апел към праксис, който да възстанови солидарността, грижата и любовта на работното място като средство, с което да се противопоставим на наложените от капитализма принципи на конкуренция и отчуждение. Като разглеждаме редица емпирични изследвания, ние показваме начините, по които грижата прекроява строгата граница между несигурност и стабилност. Твърдим, че преосмислянето на грижата като централна дейност в човешкото производство и възпроизводство, както извън платения труд, така и в неговите рамки, ни позволява да очертаем по-ясно потенциалните локации на експлоатация и еманципация в рамките на „гъвкавия“ капитализъм.

Abstract: This article proposes a new reading of the concept of precarity, with regard to the relationship between care and social reproduction. The increased academic interest in the topic of precarious „flexible“ working conditions in developed post-industrial economies is often based on the false dichotomy of „precarity-stability.“ While stable working and living conditions have historically been the privilege of a minority of autonomous individuals engaged in productive labour, free from direct dependence or dependents, women and marginalised groups are often made even more vulnerable as no or unequal value is attached to their heavily exploited labour activities. And while contract work with demands for constant presence in the workplace is not a solution for people in precarious circumstances who need flexibility to navigate complex caring relationships, subordinating the affective sphere to free market principles does not offer an effective solution to the widening inequality between productive and reproductive labour. The paper is situated at three different levels: (1) a critique of the ethnocentrism and androcentrism embedded in the notion of precarity; (2) a call for a more in-depth discussion of the precarious conditions of life in the precarity debate, currently confined to labour conditions; (3) and an appeal to a praxis that restores solidarity, care and love in the workplace as a means to resist the principles of competition and alienation imposed by capitalism. By examining a range of empirical studies, we show the ways in which care redraws the strict boundary between precarity and stability. We argue that rethinking care as a central activity in human production and reproduction, both outside and within wage labour, allows us to more clearly delineate potential sites of exploitation and emancipation within „flexible“ capitalism.

Резюме: В тази статия се обсъжда добре известният аргумент, че след разпадането на марксистките диктатури нещо, наречено „неолиберализъм“, триумфира в Източна Европа, и че следователно всеки анализ на драстичните и болезнените промени, настъпили през 90-те години на XX век, следва да се сведе до радикална критика на неолибералните идеи и практики. Централната ми теза е, че понятието „неолиберализъм“ е толкова неточно дефинирано и толкова безразборно използвано, че се е превърнало в непреодолима пречка за всеки опит за смислен анализ – тези, които го използват, базират тезите си на априорни допускания и прости силогизми, вместо на емпиричен анализи и факти. Освен че оспорва концептуалната и методологическата стойност на понятието „неолиберализъм“, статията подлага на критика и две конкретни твърдения: 1) че в края на 80-те години на XX век в много съветски сателити неолибералните идеи вече доминират мисленето на политическите и интелектуалните елити; и 2) че след 1989 г. „хегемонията“ на тези идеи се затвърждава в резултат от „диктата“ на „международните финансови институции“. Основното послание на статията е, че изследователи, които анализират феномените, белязали 90-те години на миналия век в Източна Европа, трябва да артикулират не обвинения към неолиберализма, а концептуално ясни, методологично фундирани и емпирично адекватни интерпретации на ранния посткомунизъм като уникален исторически контекст.

Abstract: This article discusses the well-known argument that after the collapse of Marxist dictatorships something called „neoliberalism“ triumphed in Eastern Europe, and that any analysis of the drastic and painful changes that occurred in the 1990s should therefore be reduced to a radical critique of neoliberal ideas and practices. My central thesis is that the term „neoliberalism“ is so ill-defined and so indiscriminately used that it has become an insurmountable obstacle to any attempt at meaningful analysis – those who use it base their theses on a priori assumptions and simple syllogisms rather than empirical analysis and facts. In addition to challenging the conceptual and methodological value of the term „neoliberalism“, the article offers two specific claims for critique: 1) By the late 1980s in many Soviet satellites, neoliberal ideas already dominated the thinking of political and intellectual elites; and 2) After 1989 the „hegemony“ of these ideas was consolidated as a result of the „dictates“ of „international financial institutions“. The main message of the article is that researchers who analyse the phenomena that marked the 1990s in Eastern Europe should articulate not accusations of neoliberalism, but conceptually clear, methodologically grounded and empirically adequate interpretations of early post-communism as a unique historical context.

Резюме: Статията проследява политическия потенциал на популярния хумор, който взема за своя мишена градската настилка като част от публичната инфраструктура в град София. В случаи на инфраструктурни смущения и пропуквания хуморът настъпва ексцентрично и амбивалентно, преплитайки асоциации с други места и времена, и с територии, които си остават странни и чужди, когато биват насложени върху познатия ни градски терен. В статията първо предоставям кратък обзор и занимание с „постполитическата“ парадигма в критичните анализи на българския постсоциализъм. Твърдя, че тази теоретична рамка, заедно с противопоставянето на сферите на „културата“ и „политиката“ в някои от наличните анализи, не ни позволяват да развием достатъчно сложно разбиране за разнородни политически прояви и изкази. Наместо това подобен тип анализи тенденциозно изграждат един хомогенизиращ и тотализиращ разказ за настоящето. Във втората част от статията се занимавам с някои случаи на шеговити намеси и присвоявания на градски повърхности в София, разглеждайки ги по отношение на избрани медийно-теоретични и философски текстове, занимаващи се с интернет мемовете, медиацията и хумора.

Abstract: A central interest of this article is the study of the political potential of vernacular humour, which targets the urban ground as part of urban infrastructure in Sofia. Eccentrically and ambivalently, in instances of infrastructural breakdown humour proceeds by weaving together associations with other times and spaces, with territories that remain foreign and strange when superimposed upon the familiar territory of the city. In the article I first briefly engage with the „post-political“ paradigm in critical analyses of Bulgarian post-socialism. I argue that this theoretical framework, together with the opposition between the spheres of „culture“ and „politics“ in some of the analyses available to us, prevent us from developing a complex understanding of heterogenous political events and articulations; instead, they construct a homogenising and totalising narrative about the present. In the second part of this article, I examine with some instances of humorous interventions and appropriations of urban infrastructure in Sofia, discussing these vis-à-vis some theoretical and philosophical texts engaging with memes, mediation and humour.

Резюме: През последното десетилетие производството на батерии за превозни средства – електрическите автомобили и автобуси, непрекъснато се разраства. От една страна, множество общини в Източна Европа, Централна Азия и другаде по света популяризират и рекламират своята прогресивност, показвайки как желаят час по-скоро да въведат (или вече са въвели) нови акумулаторни автобуси. От друга страна, тролейбусната технология все още е широко разпространена в постсоциалистическите страни и предлага електрическа алтернатива на акумулаторния автобус. Тази статия разглежда въвеждането на новата акумулаторна технология през призмата на по-старата, тролейбусна технология от социалистически тип и така поставя въпроса как се осъществяват днес градските политики по отношение на транспорта в София. На базата на данни за столицата на България, анализ на документи и интервюта с местни експерти се изследва потенциалът на деколониалната перспектива при разглеждане на развитието на обществения транспорт в постсоциалистически източноевропейски контекст.

Abstract: The battery industry, i.e. battery-powered electric cars and buses, has been on the rise for the past decade or so. Several municipalities in Eastern Europe, Central Asia and elsewhere in the world are promoting and advertising their progressiveness by being ready to introduce (or have already introduced) the new battery-electric buses wherever and whenever possible. On the other hand, trolleybus technology is still widespread in post-socialist countries and offers an electric alternative to the battery-powered bus. This paper attempts to address the introduction of the new technology from the perspective of the older technology – the trolleybus one. Based on interviews with local experts and data from the Bulgarian capital, the paper will explore the potential of the decolonial perspective in addressing public transport developments in a post-socialist, Eastern European context.

Резюме: Тази статия проследява формирането на гъвкава индустриална работна сила в района на Марамуреш, Северозападна Румъния и ефектите на реиндустриализацията върху бедните местни общности, тяхната мобилност и социално възпроизводство. Фокусирам се върху производствените и възпроизводствените аспекти на реиндустриализацията, които водят до различни форми на гъвкавост и циркулация на труда. Текстът отхвърля опростените линейни разкази за глобалното индустриално развитие, които представят индустриалния труд като крайна точка на един преход от неформална към стабилна работа. Вместо това твърдя, че крайната бедност се възпроизвежда въпреки и заедно с реиндустриализацията. Въз основа на емпирично изследване, проведено с румънски роми в района на Бая Маре, изследвам взаимодействието между несигурните условия на живот, огъвкавените условия на труд и социалното възпроизводство. Като индустриални работници ромите имат редовни договори и достъп до социални помощи, но противно на очакванията това не води до финансова сигурност и по-добри условия на живот. Поради това те често прибягват до отпуск за сезонна мобилност, за да компенсират трудните физически условия във фабриката и ограничената финансова обезпеченост. Статията се спира конкретно върху това как индустриалният труд става гъвкав поради нуждите на социалното възпроизводство, които противоречат на нуждите на капитала, как се пресича с мобилността и сезонната работа и защо това не е толерирано изключение, а присъщо условие на връзката между капитал и труд.

Abstract: This article traces the formation of a flexible industrial workforce in the Maramures region of northwestern Romania and the effects of reindustrialization on poor local communities, their mobility and social reproduction. It focuses on the productive and reproductive aspects of reindustrialization that lead to different forms of flexibility and labour circulation. The text rejects simplistic linear accounts of global industrial development that present industrial labour as the end point of a transition from informal to stable work. Instead, I argue that extreme poverty is reproduced despite and alongside reindustrialization. Based on empirical research conducted with Romanian Roma in the city of Baia Mare and its surroundings, I explore the interplay between precarious living conditions, flexible working arrangements, and social reproduction. As industrial workers, Roma have regular contracts and access to social benefits, but contrary to expectations, this does not lead to financial security and improved living conditions. They therefore often resort to seasonal mobility to compensate for the difficult physical conditions in the factory and limited financial security. The paper looks specifically at how industrial labour becomes flexible due to the needs of social reproduction that are in conflict with the needs of capital, and how this intersects with mobility and seasonal work. It demonstrates why this is not a tolerated exception but an inherent condition of the relationship between capital and labour.

Резюме: Текстът предлага поглед върху това как изследване, включващо дълбочинни интервюта и етнографски наблюдения в България, открива възможност за анализ на социални проблеми, същевременно поставяйки под въпрос предубежденията на университетски преподавател в САЩ. В уводната част описвам накратко работата си върху връзката между десен популизъм и медии, която продължи няколко години и доведе до публикуването на първата ми книга, Free to Hate: How Media Liberalization Enabled Right-wing Populism in Post-1989 Bulgaria, издадена от Издателството на Университета на Илинойс (2023). В първата част на текста се фокусирам върху теоретичния принос на изследването, което включва разговори с български медийни професионалисти и наблюдение на работните им места. По-обширната втора част на текста е посветена на условията на труд на работещите в български медии. Този откъс показва как интервютата и наблюденията не само хвърлят светлина върху причините, поради които някои журналисти се присъединяват към крайнодесни медии, но и ни принуждава да се запитаме как могат да съществуват жизнена демокрация и живо гражданско общество в условия на медийна сфера, която подценява журналистическия труд.

Abstract: The following text offers a perspective on how research, including in-depth interviews and ethnographic observations in Bulgaria, opens a productive angle of analysis of social problems while also challenging the preconceptions of a U.S.-based academic. In the introductory part of this piece, I briefly describe my long-term study of the relationship between right-wing populism and media which eventually resulted in the publication of my first book, Free to Hate: How Media Liberalization Enabled Right-wing Populism in Post-1989 Bulgaria, published by the University of Illinois Press (November 2023). I discuss the theoretical framework of my project, namely critical political economy, and focus on the value of research that incorporates conversations with Bulgarian media professionals and observation of their places of work. The larger second part of the text is a translation of the opening section of the last chapter of my book focused on the work conditions of Bulgarian media workers. This segment of my book shows how interviews and observations not only shed light on why some journalists join far-right media, but also forces us to question how a vibrant democracy and a lively civil society could exist in a media sphere that undervalues journalistic labor.

Резюме: Удостояване на Кольо Коев с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“

Abstract: Kolyo Koev Awarded the Honorary Title Doctor Honoris Causa of Plovdiv University Paisiy Hilendarski

Abstract: Doctor Honoris Causa

Abstract: Outliving: Generative Time and the World of Life

Резюме: Тази статия на Растко Мочник за идеологическата интерпелация, писана през 2013 г., е едно от свидетелствата за това колко много нашето разбиране за критика на идеологията дължи на нашето засрещане с този забележителен мислител. За съжаление, през последното десетилетие, макар и предавана от ръка на ръка, тя остана в ръкопис, съхраняван в нашите архиви – отначало в Института за критически социални изследвания (Мочник бе съпредседател на международния борд на директорите на този институт), а след това и в Института за критически теории на свръхмодерността. Може да се твърди, че статията обобщава същността на неговата теория, която той развиваше през тези години в поредица от лекции в Софийския и в Пловдивския университет. Захващайки се наново с Алтюсеровия проблем за идеологическата интерпелация, Мочник започва с ориентирането към чужд дискурс и онова, което нарича „двойно вписване” на дискурсивните секвенции; преминава през някои от своите по-ранни решения (облягащи се най-вече на теорията на Освалд Дюкро за аргументацията в езика) и през теорията на Деян Деянов за предпредикатните очевидности на мисълта и шансовете да се предложи основано на нея ново решение; и накрая анализира в микроскопски детайли няколко конкретни казуса, за да достигне до интересното заключение, че трябва да правим разлика между „репродуктивна идеологическа интерпелация чрез идентификация“ и „подривна интерпелация чрез субективация“. Какво ще ни предложи теорията на Мочник отсега нататък и какво ни очаква в нашия диалог с нея? Само бъдещето ще покаже.

Abstract: This article by Rastko Močnik on ideological interpellation, written in 2013, is one of the testaments to how much our understanding of the critique of ideology owes to our encounter with this remarkable thinker. Regrettably, during the past decade, though passed from hand to hand, it remained in manuscript, kept in our archives – first at the Institute for Critical Social Studies (Močnik was Co-Chair of its International Board of Directors) and then at the Institute for Critical Theories of Supermodernity. Arguably, the article summarizes the essence of his theory as he developed it during those years in a series of lectures at the Universities of Sofia and Plovdiv. Revisiting the Althusserian problem of ideological interpellation, Močnik starts from the problem of orientation towards another’s discourse and of what he calls “double inscription” of discursive sequences; goes through some of his past solutions (relying primarily on Oswald Ducrot’s theory of argumentation in language), and through Deyan Deyanov’s theory of pre-predicative self-evidences of thought and the chances of proposing a new solution based on it; and, finally, analyzes in microscopic detail several case studies to arrive at the interesting conclusion that we need to distinguish between a “reproductive ideological interpellation by identification”, and a “disruptive interpellation by subjectivation”. What will Močnik’s theory offer us from now on and what awaits us in our dialogue with it? Only the future can tell.

Резюме: Статията представлява критическа социологическа диагноза на расистката политика, упражнявана от комунистически режим спрямо българските турци през 80-те години на XX в. в България. В нея фокусът е поставен върху тоталитарния опит да бъде създадена етнически монолитна българска нация чрез насилственото преименуване на цялото турското население от 836 000 души по време на „Възродителния процес“ през 1984–1985 г., чрез бруталното заличаване на неговата културна, етническа и религиозна самобитност през периода 1985–1989 г. и чрез принудителното изселване на 330 000 души по време на „Голямата екскурзия“ през 1989 г. В упражняването на този всеобхватен терор е налице рязко пренасочване на властовата репресия: от „или-или“, или политика на приобщаване, или политика на изселване, към „и-и“, и политика на асимилация, и политика на депортация. Българският комунизъм умираше като биологичен расизъм; геноцидът на тоталитарния режим над българските турци приключи с прилагането на расистка политика, която трябваше да ликвидира смъртоносната опасност, застрашително надвиснала над етническата монолитност на българската социалистическа нация.

Abstract: The article is a critical sociological diagnosis of the racist policy exercised by the communist regime against the Bulgarian Turks in the 1980s of XX century in Bulgaria. It focuses on the totalitarian attempt to create an ethnically monolithic Bulgarian nation through the forced renaming of the entire Turkish population of 836,000 during the „Revival process“ in 1984–1985, the brutal obliteration of its cultural, ethnic and religious identity in 1985–1989, and the forced displacement of 330,000 people during the „Great excursion“ in 1989. In the exercise of this all-encompassing terror, there is an abrupt shift in power repression: from an „either-or“, or a politics of inclusion, or a politics of displacement, to a „both-and“, both a politics of assimilation, and a politics of deportation. Bulgarian communism was dying as biological racism; the genocide of the totalitarian regime against the Bulgarian Turks ended with the implementation of a racist policy that was supposed to liquidate the mortal danger that threatened the ethnic monolithicity of the Bulgarian socialist nation.

Резюме: Повод за настоящата статия е издадената през септември 2023 г. от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм книга на Бруно Латур с двойното заглавие Къде да се приземим? / Къде съм?. Книгата събира два отделни текста на Бруно Латур, които са публикувани с няколко години разлика. Предмет на настоящата статия е една от идеите, споделени във втората част на книгата, която Латур пише в последните дни от живота си, борейки се със своята смъртоносна диагноза. Имено в тази втора част се появява фигурата на закърпвачите, която Латур противопоставя на екстракторите. Статията ще разгледа въпросите за добрия живот в критичната зона, ролята на закърпвачите в неговото постигане, възможността за метаморфоза след Ковид-кризата и пресечните точки между разказа за холобионта и този за метабионтите.

Abstract: The occasion for this article is the book by Bruno Latour, published in September 2023 by Critique and Humanism Publishing House, titled Où atterrir? / Où suis-je? The book brings together two separate texts by Bruno Latour, published several years apart. The subject of this article is one of the ideas shared in the second part of the book, which Latour wrote in the last days of his life while battling a terminal diagnosis. It is in this second part that the figure of the patchers emerges, which Latour contrasts with the extractors. The article will explore questions about the good life in the critical zone, the role of the patchers in achieving it, the possibility of metamorphosis after the COVID-19 crisis, and the intersections between the narrative of the holobiont and that of the metabionts.