Резюме: Целта на статията е да идентифицира, анализира и сравни ключови социални актьори на промяната в три взаимосвързани сфери – труда, идентичностите и гражданствеността. Изборът на тези сфери се обуславя от три групи съображения. Първо, те са ключови за разбирането на многостранната динамика на мултипликацията и диверсификацията на социалните актьори в условията на мултикриза и ускорени социални трансформации. Второ, те обхващат основните аналитични полета, в които се разгръщат приносите в настоящия тематичен брой, и позволяват сравнителна и интердисциплинарна перспектива. Трето, тези сфери дават възможност да се синтезират разнообразни актьори, практики и тенденции, както и да се предложи иновативен концептуален апарат за тяхното анализиране. Актьорите в трите сфери са сравнени по отношение на структурата и автономията, формите на колективност, типовете промяна и темпоралността. Заедно те очертават сложна, многопластова картина на съвременния „завърнал се актьор“ (А. Турен) – едновременно ограничен, експериментиращ и контестиращ.

Abstract: The aim of the article is to identify, analyse, and compare key social actors of transformation in three interconnected spheres: labour, identities, and citizenship. The selection of these spheres is based on three groups of considerations. First, they are crucial for understanding the multifaceted dynamics of the multiplication and diversification of social actors in a context of polycrisis and accelerated social transformations. Second, they encompass the main analytical fields within which the contributions to this special issue unfold, thus enabling a comparative and interdisciplinary perspective. Third, these spheres make it possible to synthesise diverse actors, practices, and trends, while also proposing an innovative conceptual apparatus for their analysis. The actors across the three spheres are compared in terms of structure and autonomy, forms of collectivity, types of transformation, and temporality. Together, they delineate a complex and multilayered picture of the contemporary „returned actor“ (A. Touraine) – simultaneously constrained, experimental, and contestatory.

Резюме: Статията анализира ролята на работодателите в България като ключови социални актьори в процесите на трудова и социална интеграция на граждани на трети страни (ГТС) в условията на задълбочаващ се недостиг на работна сила и демографски спад. Изследването стъпва върху теоретични подходи от социологията на миграцията, организационната и икономическата социология, които проблематизират работодателите не само като пасивен „вход“ към пазара на труда, а и като активни посредници („преводачи“) между режимите на мобилност, локалните институционални условия и организационните иновации. Емпиричният анализ се основава на стандартизирано количествено проучване сред 800 работодатели в България, проведено през 2025 г., включително с подизвадка от работодатели с реален опит в наемането на граждани на трети държави. Чрез индекси за организационни интеграционни практики и възприемани институционални бариери се анализират работодателските нагласи, стратегии и практики. Анализът подчертава, че посредническата роля на работодателите е интерпретативна и контекстуално обусловена, а не механичен ефект от мащаба на наемане или от прилагането на стандартни фирмени мерки. Емпиричните резултати показват, че увеличаването на наемането не води автоматично до повече интеграционни практики в българските фирми, нито те се превеждат директно в по-позитивни оценки за социална интеграция извън работното място. Теоретичният принос на изследването се състои в преосмислянето на работодателската роля в контекста на все по-хетерогенни мигрантски потоци и усложняващи се миграционни инфраструктури, които довеждат до натрупване на нов транснационален и транссоциативен опит не просто за мигрантите, но и за самите работодатели.

Abstract: The article examines the role of employers in Bulgaria as key social actors in the processes of labour and social integration of third-country nationals (TCNs) in the context of a deepening labour shortage and demographic decline. The study draws on theoretical approaches from the sociology of migration, as well as organisational and economic sociology, which conceptualise employers not merely as passive „entry points“ to the labour market, but as active intermediaries („translators“) between mobility regimes, local institutional conditions, and organisational innovation. The empirical analysis is based on a standardised quantitative survey conducted in 2025 among 800 employers in Bulgaria, including a subsample of employers with direct experience in hiring third-country nationals. Through indices of organisational integration practices and perceived institutional barriers, the study examines employers’ attitudes, strategies, and practices. The analysis suggests that the intermediary role of employers is interpretative and context-dependent, rather than a mechanical function of the scale of recruitment or the implementation of standard firm-level measures. The empirical results indicate that increased hiring does not automatically lead to a greater prevalence of integration practices in Bulgarian firms, nor do such practices directly translate into more positive assessments of social integration beyond the workplace. The theoretical contribution of the study lies in rethinking the role of employers in the context of increasingly heterogeneous migrant flows and more complex migration infrastructures, which give rise to the accumulation of new transnational and trans-associative forms of experience not only for migrants, but also for employers themselves.

Резюме: Статията изследва предизвикателствата пред женските организации в България, работещи в областта на домашното насилие и насилието, основано на пола. Тя се фокусира върху влиянието на финансирането върху политическата ефективност на активизма. Анализът е базиран на 50 дълбочинни интервюта, проведени между 2021 и 2024 г. в рамките на изследвания, инициирани от Българския фонд за жените, които целят да картографират нуждите на женските организации. Резултатите показват, че организациите са изправени пред значителна структурна несигурност и зависимост от краткосрочни проекти, което ограничава капацитета им за политическо действие и устойчивост. Следователно статията осветлява динамиката на ресурсната мобилизация като критичен фактор за функционирането на женските организации. В заключение изследването подчертава, че феминистката филантропия играе съществена роля за укрепване на движението, демократизиране на процесите и увеличаване на неговата ефективност.

Abstract: The article examines the challenges faced by women’s organizations in Bulgaria working in the field of domestic violence and gender-based violence. It focuses on the impact of funding on the political effectiveness of activism. The analysis is based on 50 in-depth interviews conducted between 2021 and 2024 as part of research initiatives launched by the Bulgarian Fund for Women, aimed at mapping the needs of women’s organizations. The results show that these organizations face significant structural insecurity and dependence on short-term projects, which limits their capacity for political action and sustainability. The article therefore highlights the dynamics of resource mobilization as a critical factor in the functioning of women’s organizations. In conclusion, the study emphasizes that feminist philanthropy plays a key role in strengthening the movement, democratizing its processes, and increasing its effectiveness.

Резюме: Настоящата статия анализира кризата с недостига на медицински сестри в България през призмата на качеството на труд (Holman, 2013), индивидуалните стратегии за реакция (Hirschman, 1970) и колективното действие (Olson, 1965). Въпреки драстичния спад на специалисти, който стимулира появата на протести и нов синдикат (СБМС) от 2019 г., реална промяна в условията на труд не настъпва. Чрез проведените 20 дълбочинни интервюта с медицински сестри и експерти изследването разкрива един „структурен капан“: професионалната идентичност, основана на призвание и грижа към пациента, блокира възможностите за напускане на професията и ограничава възможностите за протест, което превръща принудителната лоялност в доминираща стратегия. Анализът показва, че ниското качество на труд се компенсира частично от нематериални фактори като призвание и гъвкавост, които обаче маскират проблема, вместо да го решават. Колективното действие е затруднено от индивидуализация и фрагментация на личността, наред с етични дилеми. Изследването предлага теоретична рамка за разбиране на парадокса: видими протести, но липса на промяна.

Abstract: This article analyses the crisis of nurses in Bulgaria through the lens of labour quality (Holman, 2013), individual response strategies (Hirschman, 1970), and collective action (Olson, 1965). Despite the drastic decline in specialists, which prompted protests and the formation of a new union (SBMS) in 2019, no real change in working conditions has occurred. Based on 20 in-depth interviews with nurses and an expert, the study reveals a “structural trap”: professional identity, based on vocation and patient care, blocks opportunities to leave the profession and limits opportunities for protest, leaving forced loyalty as the dominant strategy. The analysis shows that low job quality is partially compensated by intangible factors such as vocation and flexibility, which, however, mask the problem rather than solve it. Collective action is hampered by individualization and fragmentation of personality, along with ethical dilemmas. The study offers a theoretical framework for understanding the paradox: visible protests, but no change.

Резюме: Настоящата статия анализира студентските движения на Балканите като специфична форма на системен протестен активизъм в постсоциалистически контекст. В противовес на доминиращите западни интерпретации, които разглеждат студентските протести предимно като секторни конфликти във висшето образование, изследването показва, че в Югоизточна Европа студентските движения функционират като индикатор за по-дълбоки политически, социално-икономически и демократични дефицити. Емпиричният анализ се основава на нова база данни за 84 масови протестни вълни в региона за периода 1980–2025 г., комбиниран със задълбочено изследване на българския случай. Статията идентифицира четири стратегии на студентските движения след 2008 г.: неформална и децентрализирана организация, системно използване на директен активизъм, разширяване на исканията отвъд образователната сфера и транснационална дифузия на репертоари и идеи, включително силна роля на социалните мрежи. Статията допринася към дебатите за социалните движения, протестните цикли и демократизацията в постсоциалистическите общества.

Abstract: The article analyses student activism in the Balkans as a distinct form of systemic protest movement in a post-socialist context. In contrast to dominant Western interpretations that conceptualize student protests primarily as sectoral conflicts within higher education, the study demonstrates that in Southeast Europe student movements function as indicators of deeper political, socio-economic, and democratic deficits. The empirical analysis is based on an original dataset covering 84 mass protest waves in the region between 1980 and 2025, combined with an in-depth examination of the Bulgarian case. The article identifies four key strategies of the student movements after 2008: informal and decentralized organization, systematic use of direct action, expansion of demands beyond the educational sphere, and transnational diffusion of protest repertoires and ideas, including the growing role of social media. The article contributes to broader debates on social movements, protest cycles, and democratization in post-socialist societies.

Резюме: Статията е посветена на „Възраждане“ – водещата популистка радикалнодясна (ПРД) формация в страната, която цели дълбока трансформация на политическата система. Основните изследователски въпроси са два. Първо, в какво се състои новото, специфичното, отличаващо „Възраждане“ като актьор на промяната. Второ, на какво се дължи сравнителният успех на партията в периода 2021–2025 г. Резултатите от предсрочните парламентарни избори на 19 април 2026 г., на които „Възраждане“ се представи сравнително слабо, тепърва ще се анализират, но в статията е засегнат и въпросът за електоралните хоризонти пред партията. Особено важно е да се сравни „Възраждане“, от една страна, с доайени като „Атака“ и БСП, но също и с новите „играчи в квартала“: МЕЧ, „Величие“ и „Прогресивна България“ (ПБ). Тези въпроси не са достатъчно изяснени в съществуващите изследвания. Статията се опитва да запълни празнините в тях. Тук са и очакваните приноси – както в концептуален, така и в сравнителен план. Според мен „Възраждане“ заема по-безкомпромисни позиции от „Величие“ и МЕЧ, но засега е по-умерена от „Атака“. Първата част на статията прецизира основните понятия, откроява и сравнява патриотизма на партията с другите политически сили в 51-вото Народно събрание, както и с ПБ. Втората част разглежда възникването, развитието, причините за относителния успех и тенденциите, описващи „Възраждане“. Тук обсъждам по-конкретно и въпроса за радикалната природа на „Възраждане“. Последната част се спира на „приятелите“ на партията в чужбина като „Алтернатива за Германия“, „Нова надежда“ и „Единна Русия“. Работата се основава на концепцията за ПРД на К. Муде, дефинициите на евроскептицизма на П. Тагарт и А. Шчербиак и изследванията на тези формации в България. Методите, които използвам, са анализ на партийни документи, послания, политическо поведение и изборни резултати на „Възраждане“ и други политически сили, както и вторичен анализ на данни от емпирични изследвания.

Abstract: The article is dedicated to “Vazrazhdane” – the leading populist radical right (PRR) formation in Bulgaria, which aims at a deep transformation of the political system. The article addresses two main research questions. First, what is new, specific, and distinctive about “Vazrazhdane” as an actor of change? Second, what accounts for the party’s comparative success during the period 2021–2025? The results of the early parliamentary elections of April 19, 2026, in which “Vazrazhdane” performed relatively poorly, have yet to be analyzed, but the article also addresses the issue of the party’s electoral horizons.It is particularly important to compare “Vazrazhdane”, on the one hand, with established actors such as “Ataka” and the BSP, and, on the other hand, with the new “players in the neighborhood”: MECH, “Velichie”, and “Progressive Bulgaria” (PB). These questions have not been sufficiently clarified in existing research. The article attempts to fill these gaps. This is where its expected contributions lie – both conceptually and comparatively. In my view, “Vazrazhdane” takes more uncompromising positions than “Velichie” and MECH, but, for the time being, remains more moderate than “Ataka”. The first part of the article clarifies the main concepts, outlines and compares the party’s patriotism with that of the other political forces in the 51st National Assembly, as well as with PB. The second part examines the emergence, development, reasons for the relative success, and trends characterizing “Vazrazhdane”. Here I also discuss more specifically the issue of the radical nature of “Vazrazhdane”. The final part focuses on the party’s “friends” abroad, such as Alternative for Germany, New Hope, and United Russia. The study is based on Cas Mudde’s concept of the populist radical right, Taggart and Szczerbiak’s definitions of Euroscepticism, and research on these formations in Bulgaria. The methods used include analysis of party documents, messages, political behavior, and election results of “Vazrazhdane” and other

Резюме: Статията разглежда задълбочаващата се криза на политическото представителство и демократичната отчетност в Европейския съюз, като застъпва тезата, че структурните ограничения на институционалния модел след Договора от Лисабон водят до дефицит на ефективно политическо лидерство. Този дефицит не произтича единствено от липсата на харизматични политически фигури, а от съчетаването на фрагментирани механизми за вземане на решения, отслабена връзка между гражданите и институциите и липса на устойчива визия за европейския политически проект. Авторката използва модела Spitzenkandidaten като ключов аналитичен казус, чрез който се демонстрират противоречията между опитите за демократизация и устойчивите институционални ограничения. Отказът от прилагането му през 2019 г. се интерпретира като симптом на напрежението между националните интереси, наднационалната интеграция и формиращите се очаквания за по-пряко политическо участие на гражданите. Анализът комбинира концепции от теорията за елитите (Моска, Парето, Бурдийо), теориите за легитимността (Вебер, Хабермас), подходите към политическото лидерство (Бърнс, Бас) и изследвания върху политическото въображение и транснационалната гражданска мобилизация. Изследва се по какъв начин институционалните дефицити взаимодействат със социални процеси като възхода на популизма, разширяващия се евроскептицизъм и гражданската активност на младите поколения. В заключение текстът очертава параметрите на „ново политическо лидерство“ в ЕС и анализира предложенията за институционална реформа на Съюза, включително възможни промени в Договора от Лисабон.

Abstract: The article examines the deepening crisis of political representation and democratic accountability in the European Union, advancing the argument that the structural constraints of the post-Lisbon Treaty institutional model generate a deficit of effective political leadership. This deficit does not stem solely from the absence of charismatic political figures, but rather from the combination of fragmented decision-making mechanisms, a weakened link between citizens and institutions, and the lack of a coherent and sustainable vision for the European political project. The article employs the Spitzenkandidaten model as a key analytical case study to illustrate the tensions between efforts toward democratization and persistent institutional constraints. The abandonment of the model in 2019 is interpreted as a symptom of the strain between national interests, supranational integration, and emerging expectations for more direct citizen participation in EU politics. The analysis integrates concepts from elite sociology (Mosca, Pareto, Bourdieu), theories of legitimacy (Weber, Habermas), approaches to political leadership (Burns, Bass), and research on political imagination and transnational mobilization. This framework demonstrates how institutional deficits interact with social processes such as the rise of populism, expanding Euroscepticism, and the political mobilization of younger generations. In conclusion, the article outlines the parameters of a “new political leadership” in the EU and proposes criteria for institutional reform, including amendments to the Lisbon Treaty.

Резюме: В първата част на статията въпросите, които поставя развитието на генеративния изкуствен интелект в сферата на правосъдието, са разгледани през Платоновия диалог Горгий и изразената чрез конфликта между Сократ и Каликъл критика на реториката като опитност, имаща за цел да носи удоволствие. Специално внимание е отделено на мита за съдиите Радамант, Еак и Минос, представен от Платон като образец за идеално правораздаване. Във втората част са мобилизирани допълнителни филмови и литературни ресурси, чрез които философията на правото би могла да проблематизира въвеждането на големите езикови модели при аргументирането на съдебните решения. Сред тях са чудовищната фигура на Уги Буги от филма Кошмарът преди Коледа (1993), създаден по историята на Тим Бъртън, както и доказалият се в своята 40-годишна практика съдия Бридуа от Трета книга (1546) на Гаргантюа и Пантагрюел на Франсоа Рабле. Основна цел на статията е да покаже как литературата може да бъде лаборатория за развитие на правната теория.

Abstract: In the first part of the article, the questions raised by the development of generative AI in the sphere of justice are examined through an analysis of Plato’s dialogue Gorgias and the critique of rhetoric articulated in the conflict between Socrates and Callicles, understood as an experiential practice aimed at producing pleasure. Attention is devoted to the myth of the judges Rhadamanthus, Aeacus, and Minos, presented by Plato as a paradigm of ideal adjudication. In the second part, additional cinematic and literary resources are mobilised through which the philosophy of law can problematise the introduction of large language models into the reasoning of judicial decisions. Among these are the monstrous figure of Oogie Boogie from the film The Nightmare Before Christmas (1993), based on a story by Tim Burton, as well as the judge Bridoye, whose forty-year practice is portrayed in The Third Book (1546) of François Rabelais’ Gargantua and Pantagruel. The principal aim of the article is to demonstrate how literature can function as a laboratory for the development of legal theory.

Резюме: Настоящата статия изследва трансформативните диалози в контекста на неформалното образование чрез case study на онлайн курса Езиков приятел (Language Buddy). Тя разглежда изкуствения интелект не като инструмент, а като социотехнически актант, който участва в образователните взаимодействия и пренастройва условията, при които се осъществяват учене, рефлексия и разбиране. Теоретичното рамкиране се основава на деец-мрежовия подход, позволяващ анализ на диалога като социална практика на съвместно конструиране на значения, в която различието, напрежението и несъгласието играят продуктивна роля. Емпиричният анализ стъпва върху качествено изследване на форумни дискусии и саморефлексивни текстове, чрез които се проследяват процеси на биографично учене и интеркултурно осъзнаване. В този контекст диалогът се разкрива не само като средство за предаване на знание, а като пространство за трансформация на позиции и форми на участие. Статията допринася към дебатите за дигитализацията на образованието, като измества фокуса от ефективността към релационните и диалогичните измерения на ученето и предлага аналитична перспектива за разбирането на изкуствения интелект като участник в съвместното смислопроизводство.

Abstract: This article explores transformative dialogues in the context of non-formal education through a case study of the online course Language Buddy. It conceptualizes artificial intelligence not as a tool, but as a socio-technical actant that participates in educational interactions and reconfigures the conditions under which learning, reflexivity, and understanding take place. The theoretical framework draws on the actor-network approach, enabling an analysis of dialogue as a social practice of co-constructing meaning, in which difference, tension, and disagreement play a productive role. The empirical analysis is based on a qualitative study of forum discussions and self-reflexive texts, allowing for the tracing of processes of biographical learning and intercultural awareness. In this context, dialogue emerges not merely as a means of transmitting knowledge, but as a space for the transformation of positions, identities, and forms of participation. The article contributes to debates on the digitalization of education by shifting the focus from efficiency to the relational and dialogical dimensions of learning, and by offering an analytical perspective on artificial intelligence as a participant in the co-production of meaning within educational dialogue.

Резюме: Статията анализира ролята на независимите културни актьори като агенти на социокултурна промяна в България в условията на институционална нестабилност и фрагментирани културни политики. Изследването стъпва върху разбирането за културното поле на Пиер Бурдийо и концепцията за културата като ресурс на Джордж Юдис, за да проследи как независими инициативи пренареждат позиции, практики и режими на легитимност, без да преодоляват структурните неравенства на полето. Емпиричният анализ се основава на качествено антропологично изследване, включващо продължително теренно присъствие и полуструктурирани интервюта, проведени в периода 2021–2026 г. Разгледани са четири случая, представляващи различни локални контексти и организационни модели: Сдружение „ВТ Ивентс“ и културно пространство ТАМ (Велико Търново), Сдружение „Таляна“, пространство ReBonkers и фестивал „Буна“ (Варна), Фондация „Син куб“, пространство Swimming Pool и фестивал „Девет слона“ (София), както и „Галерията“ и „Ателиетата“ – неформално, инициирано от артисти (artist-run) пространство (Пловдив). Анализът е структуриран по четири аналитични оси: организационни модели и разпределение на функции; режими на устойчивост и времеви хоризонти; работа с публики и режими на публичност; отношения с институции и културни политики. Статията показва, че независимите културни актьори поемат разширени обществени функции и развиват специфични практики на културно производство и посредничество, но тяхната трансформационна роля остава ограничена от проектна зависимост, институционална несигурност и напреженията, присъщи на самото културно поле.

Abstract: This article examines the role of independent cultural actors as agents of sociocultural change in Bulgaria under conditions of institutional instability and fragmented cultural policies. Drawing on Pierre Bourdieu’s theory of the cultural field and George Yúdice’s concept of culture as a resource, the study explores how independent initiatives reconfigure positions, practices, and regimes of legitimacy without overcoming the structural inequalities of the field. The empirical analysis is based on qualitative anthropological research, including long-term fieldwork and semi-structured interviews conducted between 2021 and 2024. Four case studies are examined, representing different local contexts and organizational models: the association “VT Events” and the cultural space TAM (Veliko Tarnovo), the association “Talyana”, the ReBonkers space, and the Buna Festival (Varna), the “Blue Cube” Foundation, the Swimming Pool space, and the Nine Elephants Festival (Sofia), and “The Gallery” and the “Studios”, an informal artist-run space (Plovdiv). The analysis is structured around four analytical dimensions: organizational models and the distribution of functions; regimes of sustainability and temporal horizons; audience engagement and regimes of public visibility; relations with institutions and cultural policies. The article shows that independent cultural actors take on expanded societal functions and develop specific practices of cultural production and mediation, but their transformative role remains limited by project dependency, institutional uncertainty, and the tensions inherent in the cultural field itself.

Резюме: Целта на статията е да анализира развитието на арт квартала на София – КвАРТал – като модел за формиране на „общности на добрия вкус“: клъстер от модерни бизнеси, културни пространства, арт галерии и клубове по интереси. Във фокуса на изследването са въпросите какви са характеристиките на тези общности, по какъв начин се формират и как се обединяват чрез споделени практики, ценности, социални и граждански каузи. Разглежда се и потенциалът им да функционират като основа за социална кохезия – за сближаване и приобщаване в обществото. Като емпирична основа на анализа се използват конкретни примери за новатори, културни предприемачи, експериментатори и активисти, които стоят в основата на трансформацията на Стара София в съвременния КвАРТал. Техните идеи, практики и стратегии оформят новия културен и социален профил на един от най-старите градски райони. Методологията на изследването съчетава дигитална етнография с теренна работа, включваща наблюдение, полуструктурирани интервюта, неформални разговори, участие във форуми, срещи и дискусии с представители на творческите индустрии, както и дългосрочно поддържане на контакти и активно включване в мрежите от професионалисти и граждански активисти, свързани с културните пространства и квартални общности.

Abstract: The aim of the article is to examine the development of Sofia’s art district – KvARTal – as a model for the formation of “communities of good taste”: a cluster of contemporary businesses, cultural spaces, art galleries, and interest-based clubs. The study focuses on the characteristics of these spaces and communities, the ways in which they are formed, and the processes through which they are brought together by shared practices, values, and social and civic causes. It also explores whether such communities can serve as a model and a foundation for social cohesion, fostering inclusion and solidarity. The analysis is grounded in concrete empirical examples of innovators, cultural entrepreneurs, experimenters, and activists who have played a key role in the transformation of Old Sofia into today’s KvARTal. Their ideas, practices, and strategies have shaped the contemporary cultural and social profile of one of the city’s oldest neighborhoods. Methodologically, the study combines digital ethnography with fieldwork, including participant observation, semi-structured interviews, informal conversations, attendance at forums, meetings, and public discussions with representatives of the creative industries, as well as the maintenance of long-term contacts and active participation in networks of professionals and civic activists associated with cultural spaces and urban districts.

Резюме: В постпандемичния свят дигиталните технологии и разрастващите се форми на дистанционна заетост пораждат нови типове мобилност, които трансформират не само икономическите, но и културните, социалните и идентификационните структури на съвременните общества. Дигиталните номади и релокантите се утвърждават като ново поколение социални актьори, които съчетават професионална дейност, начин на живот и специфични режими на принадлежност в транснационално пространство. В постсоциалистическия контекст на България и Казахстан тези процеси придобиват особена значимост, тъй като представляват пресечна точка между глобалните тенденции на мобилност и локалните модели на идентичност, модернизация и културна адаптация. Целта на изследването е да анализира как дигиталните номади и релокантите формират нови модели на социална и културна интеграция, като преформулират границите между „локалното“ и „глобалното“. Теоретичната рамка съчетава социологията на мобилността, концепциите за постнационална и космополитна принадлежност, както и подходите към културната хибридност. Методологически изследването използва сравнителен качествен анализ, включващ полуструктурирани интервюта, както и анализ на държавни политики и нормативни режими. Резултатите показват, че дигиталните номади и релокантите функционират като посредници на културна трансформация, но характерът и дълбочината на тази трансформация са силно зависими от институционалния контекст и държавните стратегии.

Abstract: In the post-pandemic context, the digitalisation of labour and the expansion of remote work have generated new forms of transnational mobility that reshape not only the economic but also the cultural, social, and identity structures of contemporary societies. This article examines digital nomads and relocants as a distinct category of mobile actors who combine professional activity, lifestyle practices, and specific regimes of belonging within a transnational space. In the post-socialist contexts of Bulgaria and Kazakhstan, these processes acquire particular significance as they represent an intersection between global mobility trends and local models of identity, modernisation, and cultural adaptation. The study aims to analyse how digital nomads and relocants form new patterns of social and cultural integration by reconfiguring the boundaries between the “local” and the “global”. The theoretical framework combines the sociology of mobility with concepts of post-national belonging and cultural hybridity. Empirically, the research is based on semi-structured interviews with digital nomads and relocants, complemented by an analysis of state policies and regulatory regimes. The findings suggest that mobile professionals act as intermediaries of cultural transformation; however, the nature and depth of this transformation remain strongly dependent on institutional contexts and state strategies.

Резюме: Настоящото изследване концептуализира Neuralink като инструмент за „субполитическо“ нормотворчество, изследвайки как техническият дизайн на интерфейсите предварително определя етични и правни въпроси извън традиционните регулаторни механизми. Въведението очертава разпада на границата между дух и материя, докато първите два раздела разглеждат теоретичното напрежение между понятията пойезис и праксис и ролята на „фантомната общественост“. Третият раздел описва пет практически зони на напрежение – от ноополитиката на труда до милитаризацията на неврологията. Оригиналният принос на това изследване се състои в уникалната деконструкция на Neuralink – не просто като пасивен инструмент, а като активен политически агент, който пренаписва социалния договор чрез езика на неврологията. Прилагайки инструменти от изследванията на технологиите и науката (STS), включително концепцията на Латур за „хибриди“ и „космополитика“ на Стенгерс, изследването показва как техническите параметри на интерфейса скрито предопределят фундаментални въпроси за човешката свобода и суверенитет. Анализът показва, че без нови механизми за участие обществото остава изключено от процеси, които вече пренаписват нормите на човешката субективност. Тъй като субполитическите решения, вземани от инженери и компании, често предхождат формалната регулация, се появява необходимост от нови механизми, чрез които обществото да може активно да участва в кодифицирането на нормите на хибридния свят. Заключението предлага „хибридни форуми“ – пространства, които интегрират експертна и обществена агентност. Тези форуми позволяват на различни участници да обсъждат и формулират правила за технологии, които вече трансформират човешката субективност.

Abstract: The study conceptualizes Neuralink as an instrument of “sub-political” norm-making, examining how the technical design of interfaces predetermines ethical and legal questions beyond traditional regulatory mechanisms. The introduction outlines the dissolution of the boundary between mind and matter, while the first two sections explore the theoretical tension between the concepts of poiesis and praxis and the role of the “phantom public”. The third section details five practical zones of tension – ranging from the noopolitics of labour to the militarization of neurology. The original contribution of this research lies in its unique deconstruction of Neuralink – not merely as a passive tool, but as an active political agent that rewrites the social contract through the language of neurology. By applying tools from STS, including Latour’s concept of “hybrids” and Stengers’ “cosmopolitics”, the study demonstrates how the technical parameters of the interface covertly predetermine fundamental questions of human freedom and sovereignty. The analysis shows that without new mechanisms of participation, society remains excluded from processes that are already reshaping the norms of human subjectivity. As sub-political decisions made by engineers and companies often precede formal regulation, there emerges a need for new mechanisms through which society can actively participate in codifying the norms of the hybrid world. The conclusion proposes “hybrid forums” – spaces that integrate expert and public agency. These forums enable diverse participants to deliberate on and formulate rules for technologies that are already transforming human subjectivity.

Резюме: Предлагат се по-прецизни изчисления за дела на „възрожденската интелигенция“, които правят разбираем характера на новата българска история. Статията обяснява защо нормалното за XIX в. митотворчество за формиране на национално самосъзнание вече е контрапродуктивно в историографията от началото на XXI в.

Abstract: More precise calculations are offered for the share of the “Revival intelligentsia”, which make the character of modern Bulgarian history understandable. The article explains why the myth-making that was normal for the formation of national self-consciousness in the nineteenth century is already counterproductive in the historiography of the early twenty-first century.

Резюме: Статията се концентрира върху направата на расовизиращи техники спрямо чуждестранни граждани, работещи в Народна република България (1973–1983), в условията на антирасизъм като официална държавна политика. Тя е представена в две части, които са публикувани в два последователни броя на Социологически проблеми. Първата част акцентира върху един конкретен епизод от престоя на виетнамски работници практиканти в НРБ, когато икономическите логики на мениджърския състав на отделни предприятия в страната започват да противоречат на политическия „дълг“ на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) към приятелския народ на Виетнам. С помощта на кореспонденция между предприятия, министерства, виетнамското посолство и ЦК на БКП проследявам начините, по които се оформят расовизиращи механизми, които демаркират виетнамските работници от доминантната социална група. Втората част изучава държавния антирасизъм „сам по себе си“. Тя проследява рационалностите, които оперират на полето на социалистическия интернационализъм и антирасизъм, за да очертае едно поле на борба за тяхното значение. В това поле процесите по расовизиране са плаващи, недисциплинирани, неструктурирани, изпадащи в постоянно противоборство и амбивалентност между наглед антирасистки практики и расовизиращи техники. В този смисъл проследявам един особен процес, който е подчинен на расовизиращи практики, поведения и механизми, но който същевременно се опитва да ги отблъсне, така че те да не се втвърдят в системен расизъм.

Abstract: This article examines the production of racializing mechanisms in relation to foreign nationals residing and working in the People’s Republic of Bulgaria (1973–1983), within the broader framework of antiracism and socialist internationalism. The article is structured in two parts, to be published in consecutive issues of Sociological Problems. The first part focuses on a specific episode concerning the presence of Vietnamese worker-trainees when the economic rationales of enterprise managers in certain industrial sectors began to diverge from the political “duty” of the Central Committee of the Bulgarian Communist Party (CC of the BCP) toward the fraternal nation of Vietnam. Through analyzing correspondence between enterprises, ministries, the Embassy of the Democratic Republic of Vietnam, and the CC of the BCP, the article traces the formation of racializing mechanisms that would eventually demarcate the Vietnamese workers from the dominant social group. The second part turns to state antiracism as a field of inquiry in its own right. It investigates the rationalities underpinning socialist internationalism and antiracism in order to delineate a contested terrain over the meaning and application of these principles. Within this terrain, processes of racialization appear as fluid, undisciplined, and unstructured – characterized by a persistent tension and ambivalence between ostensibly antiracist practices and racializing techniques. In this context, one observes a paradoxical dynamic: while racializing practices, behaviors, and mechanisms are undeniably present, they are simultaneously met with efforts to resist their consolidation into a stable form of systemic racism.

Резюме: В рамките на феноменологичната психопатология, започвайки от Ясперс, изследването на психичните разстройства се основава на разбиране на преживяванията от първо лице. В същото време шизофренията се явява граничен случай за подобен подход, доколкото изправя разбирането пред радикална неразбираемост. В този контекст т.нар. прекокс чувство, въведено от Рюмке, разкрива напрежението между недостъпността на шизофренния опит и непосредственото усещане за неговото патологично присъствие в клиничната среща. Този феномен обаче може да бъде преосмислен чрез феноменологичен анализ на афективността и интерафективния контакт. Вместо да бъде редуцирана до отделни емоционални състояния, афективността се разглежда като фундаментално измерение, което прави възможна отнесеността между изживяваната телесност, самостта, света и другите. От тази гледна точка връзката между въплътеност и афективност придобива фундаментално значение за разбирането на афективния резонанс като условие за емпатично настройване. Феноменологията на Марк Ришир предоставя силно евристичен инструментариум за разработване на последователна феноменологична позиция относно шизофренната афективност, доколкото схваща афективността като предрефлексивен пласт на опита и я свързва с двойната конституция на телесността. В тази перспектива подходът му към афективността може да бъде продуктивно съпоставен със съвременни феноменологични модели на шизофренията. Изследването аргументира тезата, че феноменологията на Ришир позволява афективността да бъде мислена като оперативно основание на нарушенията на минималния Аз, като същевременно откроява нейното нередуцируемо интерсубективно измерение.

Abstract: Within phenomenological psychopathology, beginning with Jaspers, the investigation of mental disorders is grounded in a systematic understanding of lived experience from the first-person perspective. At the same time, schizophrenia appears as a limit case for such an approach, insofar as it confronts understanding with radical opacity. In this context, the so-called praecox feeling, introduced by Rümke, reveals a striking tension between the inaccessibility of schizophrenic experience and the immediate sense of its pathological presence within the clinical encounter. This tension can be reconsidered through a phenomenological analysis of affectivity and interaffective contact. Rather than being reduced to discrete emotional states, affectivity is approached as a fundamental dimension that articulates the relation between corporeality, self, world, and others. From this perspective, the link between embodiment and affectivity becomes decisive for understanding affective resonance as a condition for empathic attunement. The phenomenology of Marc Richir offers a particularly fruitful framework in this regard, as it situates affectivity within a pre-reflective layer of experience and connects it to a twofold constitution of corporeality. In this perspective, the Richirian approach to affectivity can be productively brought into dialogue with recent phenomenological models of schizophrenia. It allows affectivity to be understood as the operative ground of minimal self-disturbance, while at the same time highlighting its intersubjective dimension.