Тема на броя:

АКАДЕМИЧНОТО ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ
(Изследване на случаи от икономическата активност на българските учени след 1989г.)

Водещ на броя: Иван Чалъков

 

Концептуални модели на академичното предприемачество

Академичният spin-off като двигател на икономическа трансформация в Източна Европа (теоретичен анализ)
Иван Чалъков, Тихомир Митев, Венелин Петров

Тройната спирала на отношенията наука–индустрия–държава през практиката в българските университети и научни институти
Венелин Петров

Анализ на иновационната култура в Калифорния
Йорг Потхаст

Изследване на spin-off в конкретни научни организации

Предприемачество в нанотехнологиите – два примера от изследователските лаборатории на БАН

Мими Василева

 

Spin-off във враждебна среда: сътрудничество между наука и бизнес в сектора на информационните технологии
Тодор Галев

Кратка история за един „предприемачески“ университет
Тихомир Митев

Предприемачески истории от един елитен технологичен университет в България
Иван Чалъков

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ - Бруно Латур

 

Днес ние преследваме старата епистемология във всички окопи, където тя все още успява да удържа някакви позиции

Интервю на Иван Чалъков с Бруно Латур


Знание, риск и социология в глобалните общества

Знанието в рисковите общества

Духомир Минев

Потреблението при социализма

Социалистическото благоденствие и консенсусът на лицемерието
Мартин Иванов

Ценности и репродуктивно поведение

Динамика в репродуктивните ценности в съвременното българско общество
Елица Димитрова

Българската социология: институционални и екзистенциални проблеми
(дебати от Годишното събрание на БСА)

От Института по социология до Института за изследване на обществата и знанието: какво се случи и защо?
Светла Колева

 

Социология на илюзиите и/или илюзиите на социологията
Георги Димитров

Социологията като Афродита: „Институционална де(ре)конструкция?“
Алексей Пампоров

„Социологията на социалното“ се е изчерпала познавателно
Иван Чалъков

„Социологията в обществото“: професионални реализации на дипломираните по социология от Софийски университет (1990–2006)
Петя Славова

Дискусия

 

Българската социология: професионални реализации

Социологически кариери
Георги Фотев

Бележки по полетата

Как се фабрикуваха хората в коруби
Георги Димитров

Черната кутия на българската енергетика
Ина Димитрова

In memoriam
Харолд Гарфинкъл (1917–2011)

Ориентираните обекти
Харолд Гарфинкъл

Научен живот

Логики на дара
Дарин Тенев, Ина Димитрова

За една научна утопия: десет години Център за академични изследвания София
Димитър Димов

Една традиция продължава

Годишна конференция на ИК „Социология на селото и аграрна социология“ на БСА
Дона Пикард

Рецензии и отзиви

Пронатализмът в България през първата половина на ХХ век – корени, развитие и визии за бъдещето
Татяна Коцева

Хронономии
Росица Генчева

За субективно преживяното детство и неговата възможна обективна интерпретация
Михаил Груев

В търсене на мяра за споделяне на различието
Антоний Гълъбов

Трезво и безпристрастно за „перестройката“
Стефан Николов

Нови книги

 

УВОДНИ ДУМИ

В някои среди академичното предприемачество все още е мръсна дума и за това има основания. След 1989 г. партийната номенклатура в науката в сътрудничество с нейните „надзорници“ от Държавна сигурност създават първите spin-off фирми в БАН, Селскостопанската академия, ведомствените институти, университетите. Много от тези фирми са форма на „частно присвояване на публични активи“, прилагана тогава в икономиката. Чрез тях интелектуална собственост, ценно научно оборудване, опитно-промишлени инсталации и малки високотехнологични линии се прехвърлят към новите фирми, които получават приходите, а институтите-майки поемат разходите. За разлика от останалата икономика обаче, в науката тази схема се оказа кратко живееща – след 1992 г. научните общности почти навсякъде сменят старите ръководства и прекратяват разграбването на активите. Под страх от уволнение са въведени забрани за участие в търговски дружества и сдружаване с частни фирми. Научните активи са спасени.

Тази история обаче е твърде опростена и скрива съществени страни на проблема за академичното предприемачество. За да го разберем, трябва да разгледаме най-малко още три процеса – трайното напрежение между фундаментална (наука заради самата наука) и приложна наука, прехода от административна към пазарна икономика и неговото отражение в науката, както и глобалната конкуренция между фирмите и иновациите като ресурс в тази конкуренция.

С напрежението между „чистите“ и „приложни“ учени се сблъсках преди години, когато млад учен в изследваната от мен холографска лаборатория сподели: „Технологията е най-висшата наука. Не че не оценявам фундаменталните изследвания, но наистина не харесвам чистата наука, науката сама за себе си. За мен истинското предизвикателство е да видя едно ново нещо да тръгне, да заработи“. Често макар от една и съща област, учените като че ли принадлежат към две различни „култури“. Едната изследва дивите природни същества и смята, че работата завършва с научните статии, описващи тези същества и техните свойства. За другата група обаче това е само първата стъпка към крайната цел – „опитомяването“ на тези същества, вграждането им в продаваем продукт. Тези две култури могат да се съчетават в една личност или в една научна общност, но могат и да са два враждуващи помежду си свята. В този смисъл „източването“ на научните активи е само преходен момент в сагата на източноевропейската транзиция, маскиращ автентичния стремеж на част от учените да реализират сами своите научни резултати в полезни за хората и създаващи добавена стойност продукти и технологии. Стремеж, който няма нищо общо със спускани от сенчести структури нареждания „отгоре“.

Защото подобно на военните, чистата наука може да съществува само ако в нея непрекъснато се наливат ресурси отвън. Те се легитимират исторически по различен начин (античната науката възпитава младите в духа на „благото“, в ранната модерност да разчетеш „книгата на природата“ е разновидност на библейската екзегеза), но заедно с това полезността на научното знание винаги е ключов легитимационен ресурс. Той не се отрича и от „чистите“ учени, но те предпочитат да оставят тази задача на инженери и технолози.

В днешната глобална икономика основно конкурентно предимство са именно основаните на оригинални научни резултати иновации, а не евтината работна ръка и природните ресурси. Един от най-ефективните начини за ускоряване на прехода от научно откритие до иновация е ангажирането на самите учени в този процес – преливането на науката в бизнеса и обратно, се оказва средата, от която се раждат индустриите на ХХІ век. Изследванията показват, че е добре да се премахне бариерата между наука и икономика и винаги, когато имат желание, учените да могат да преминават през нея – да създават фирми или работят като консултанти в тях, да се връщат отново в научните звена и т.н. Този процес не гладък и безпроблемен, но страните, създали условия за това движение и научили се да го управляват, господстват в глобалната икономика.

Като анализират опита на тези страни, статиите показват традициите на академичното предприемачество в България, неговите съвременни тенденции и проблеми. Те регистрират факта на изостряне на напрежението между учените с предприемачески нагласи и тези, които остават в крепостта на „чистата“ наука, през периоди на икономическа криза и поставят въпроса за търсенето на политически, институционални и финансови решения, които да позволят на учените да внедряват своите постижения, без да се разделят с научната си организация. Решения, които да защитят както техните права, така и интересите на научните организации.

Данните са събрани в рамките проекта PROKNOW по 6-та Рамкова програма на ЕС. Авторите са били сътрудници на Групата за изследване на технологиите към бившия Институт по социология на БАН като единствен източно-европейски партньор в консорциума, съставен от колеги от Германия, Франция, Великобритания, Нидерландия, Швейцария и Финландия.

Иван Чалъков,
София, 20 май 2011 г.*

----------------
* Изказвам благодарност на Мими Василева и Венелин Петров за техните бележки и коментари към това въведение.

Кратки резюмета на статиите

Тройната спирала на отношенията наука–индустрия–държава през практиката в българските университети и научни институти

Венелин Петров

Статията представя картина на академичното предприемачество в три български изследователски организации – един университет и два института, през призмата на концепцията за „предприемаческия университет“. Целта е да се покаже доколко тези организации са в състояние са изпълняват т.нар. трета мисия на университетите – освен преподаване и правене на наука, да капитализират своите научни резултати в икономиката. Предприемаческият университет е сърцето на Triple Helix Model или „модела на тройната спирала“, развит от Ецкович и Лейдисдорф. Според този модел в новата икономика на знанието все по-важна роля в процеса на иновации ще играят университетите, но също така и държавни звена, НПО, научни организации и други организационни образувания. Поради важността на БАН и Селскостопанската академия за иновационния капацитет на страната в статията се представят и по един институт от тези две структури. Ще се опитаме също така да разкрием най-съществените бариери пред внедрителската дейност на тези организации в новите икономически условия след промените у нас през 1989 г.

Анализ на иновационната култура в Калифорния

Йорг Потхаст

Spin-off компаниите често пъти биват описвани като олицетворение на радикалната иновационна дейност и възхвалявани като бързата алтернатива за постигане на продължителни, многоетапни иновационни процеси. За технологичните клъстъри пък се казва, че осигуряват унаследяване на познанието и компенсират прекъснатостта при иновациите. Статията разглежда внимателно литературата, посветена на (академичните) spin-off компании, и се задълбочава в концептуалната главоблъсканица, отнасяща се до непрекъснатостта при иновациите. Авторът показва, че културите на иновация биват концептуализирани по учудващо различни начини. Едно от теченията при тяхното изследване поддържа, че непрекъснатостта на иновациите се основава на специфична съвкупност от климатични условия. Друго течение показва как иновационните мрежи служат като компенсация за прекъснатите до голяма степен кариерни пътеки. Трето течение предлага ново тълкуване на предприемаческите клъстъри от гледна точка на роднинските връзки при тях. Биотехнологичните клъстъри в Сан Диего имат забележителна история на устойчиво развитие и служат за образцов пример на непрекъснатост при иновациите. Но след посочване на трите основни подхода към културата на иновациите, тази оценка за клъстърите в Сан Диего се оказва далеч от самоочевидна.

Предприемачество в нанотехнологиите – два примера от изследователските лаборатории на БАН

Мими Василева

Настоящият текст си поставя задачата чрез анализ на основните проблеми на българската изследователска система да очертае границите на предприемчивостта и инициативността в научноизследователските лаборатории на Българската академия на науките, да разкаже какви стратегии следват учени и изследователи в опитите си научните им резултати да поемат по пътя към пазара. Върху примера на две изследователски лаборатории, които работят в една от най-съвременните научни области – нанотехнологиите, ще развия тезата, че академичното предприемачеството е възможно въпреки трудностите и кризите, въпреки опеката на „институцията-майка“, която е време да даде повече свобода на своите „рожби“.

Spin-off във враждебна среда: сътрудничество между наука и бизнес в сектора на информационните технологии в България

Тодор Галев

През последните три десетилетия сме свидетели на постоянно засилващ се интерес сред политици и учени към комерсиализацията на научните резултати и създаването на икономическо благосъстояние от публично финансирани изследвания. Традиционно интересът е ориентиран към технологичния трансфер чрез лицензиране на иновациите, но напоследък в международен план се обръща голямо внимание на създаването на изследователски spin-off фирми. Основана на емпирични изследвания на постсоциалистическото научнотехнологично развитие в България, настоящата статия анализира разнородните модели на сътрудничество между наука и индустрия след 1989 г. Анализът акцентира върху два примерни случая на spin-off фирми, произхождащи от водещ ИТ научен институт в Българската академия на науките. В първия случай фирмите се възползват от уязвимостта на институцията-майка и запазват всички положителни резултати (вкл. финансова печалба, нови пазари и т.н.) за частното предприятие, докато загубите – най-вече в икономически план, остават за публичния изследователски институт. Във втория случай spin-off фирмите и институтът изграждат дългосрочни отношения на взаимно доверие, като двете страни печелят реципрочно от съответните умения и ресурси на всяка от тях. Използвайки тези два примера, статията анализира специфични характеристики на сътрудничество между наука и бизнес в конкретен институционален и национален контекст: а) spin-off процесите като развиващи се ‘отдолу-нагоре’ (bottom-up) за разлика от по-типичните за капиталистическите икономики ‘отгоре-надолу’ политики (top-down policies) на взаимодействие между наука и индустрия; б) хетерогенността на spin-off процесите, развиващи се при липса на правна и институционална подкрепа.

Кратка история за един „предприемачески“ университет

Тихомир Митев

Обект на изследване в настоящата статия е един български университет (един от изследваните случаи при реализацията на проекта PROKNOW), а изследователски предмет са наличието и потенциалът на зародилите около (и вътре в неговите рамки) spin-off фирми, от гледна точка на възможностите за установяване на стабилни взаимоотношения между учебното заведение и индустрията (бизнеса) и от гледна точка на обратното влияние върху майката институция на отделилите се spin-off фирми. В резултат на анализа текстът предлага един възможен отговор на известния Латуров въпрос – „кой в действителност прави науката“ (Latour 1987), преформулиран и поставен в контекста и историческите условия, в които се намират българското общество, наука и индустрия след края на социалистическото управление, изявявайки някои характерни черти на постсоциалистическите трансформации и еманципирането на „академичното предприемачество“.

Предприемачески истории от един елитен технологичен университет в България

Иван Чалъков

Статията представя обработените истории на академични предприемачи от голям провинциален университет. В тях те разказват за своя път като учени, за организацията на приложната дейност в университета и за онова, което ги мотивирало в тяхната работа през изминалите двадесет години. В началото и края са две близки, но с различен завършек истории на изследователи, работили през 80-те години на ХХ в. във върхови научни области и съизмервали се с най-добрите световни образци. Останалите истории разказват за делниците на „НИС-кадрите“, учените които още в десетилетията на социализма е трябвало да заработват своите заплати чрез договори с индустрията и за които академичното предприемачество е част от научната им идентичност. Те разкриват различните пътища в защитаването и утвърждаването на тази идентичност.

ЗНАНИЕТО В РИСКОВИТЕ ОБЩЕСТВА

Духомир Минев

В статията се обсъждат връзките и взаимодействията между знание и власт в рисковите общества. Основната идея е, че в миналото е възникнал специфичен – Превантивен модел на връзките между знание и власт, който ограничава конфликта между тях, като задържа динамиката на знанието, но заедно с това генерира нарастващо незнание, което увеличава неопределеността (възниква мета-незнание). Появата на Изкуствени социални системи и взривът на „новите рискове“ се разглеждат като ефекти от нарастващата неопределеност (мета-незнание), пораждано от Превантивния модел.

Социалистическото благоденствие и консенсусът на лицемерието

Мартин Иванов

След смъртта на Сталин в България започва плах процес на нормализация, при който властта се опитва да изгради консенсус между управляващи и управлявани. Срещу омекотяването на режима и отказът му от масови репресии населението трябва да се „съгласи“ да живее в рамките на зададените отгоре правила. Негласният договор ще бъде скрепен чрез обещание за подобряване стандарта на живот. Плановата икономика обаче се оказва неспособна да задоволи отпушеното потребление. Яловият консенсус, импотентен да реализира един комунистически вариант на западното благоденствие, създава култа към западните вещи. Без своя битов център единомислието се разплита и поражда всеобщо лицемерие. Само две десетилетия след установяване на консенсуса режимът е вече изцяло изпразнен от съдържание, а за мнозинството от българите „материалното превъзходство на другата система“ е вън от всякакво съмнение.

ДИНАМИКА В РЕПРОДУКТИВНИТЕ ЦЕННОСТИ В СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО

Елица Димитрова

В настоящото изследване ще разгледаме измененията в представите на индивидите по отношение на идеалния брой деца в съвременното българско семейство. Динамиката в този индикатор е проследена чрез данните от двете вълни на Световното изследване на ценностите (1990 и 1997 г.); ISSP „Жените и трудът“ (1994 г.) и Евробарометър Nо 253, вълна 65.3 (2006 г.). Анализът се основава на дескриптивна статистика, еднофакторен дисперсионен анализ и мултиномни логистични регресионни модели. Резултатите показват, че двудетната норма постоянства във времето. Няколко фактора обаче имат силен диференциращ ефект върху репродуктивните ценности. Най-силно е влиянието на възрастта и натрупания репродуктивен опит. Налице са също така важни етнически и образователни различия. Българите е по-малко вероятно да изберат многодетния семеен модел в сравнение с представителите на ромската етническа общност. Лицата с висше и средно образование адаптират в низходяща посока репродуктивните си ценности в унисон със силната редукция във фактическата раждаемост сред тези групи, която наблюдаваме понастоящем.

IN MEMORIAM

Харолд Гарфинкъл (1917–2011)

На 21 април 2011 г. почина Харолд Гарфинкъл. С неговата смърт съвременната социология изгуби своя най-чувствителен нерв. Приносът на Гарфинкъл се изразява не в някаква могъща идея, присъединена към корпуса на научното знание, а в това, че преобразува самата визия за правене на социология. Вероятно поради това някои автори разграничават „социологията преди и след Гарфинкъл“.

„Да мислиш като социолог“, казва Гарфинкъл, „означава да бъдеш привързан към убеждението, че не съществува подреденост в конкретността на всекидневния живот“. От гледна точка на тази констатация, той никога не е мислил като социолог, защото прицелната точка на заниманията му винаги е била производството и възпроизводството на ред на различни равнища на всекидневните практики. В сайта на Департамента по социология на Калифорнийския университет, Лос Анджелес, на страницата на Гарфинкъл и днес можем да прочетем, че фокусът на заниманията му (subfield) е „етнометодологията“, а в рубриката „Изследователски интереси“, където по правило се очаква изброяване на класически социологически теми, е записано: „Класическите изследвания на социалния ред и етнометодологическите изследвания са единодушни по отношение на факта, че дивечът, който преследват, е производството и описанието на феномените на ред, разум, логика и т.н. във връзка със, в рамките и под формата на големите регулярности на безсмъртното обичайно общество, реално, конкретно, очевидно, отчетливо и детайлно. Етнометодологическите изследвания предлагат свидетелства за локално произведени, естествено описуеми феномени на ред, логика, разум, смисъл, метод, обективно познание, очевидност, детайл, структура и т.н. във и под формата на неизбежни ‘това–тук–сега’ на безсмъртното обичайно общество... Те са в противовес на класическите политики, методи, претенции и заключения на професионалната социология и световното движение за социални науки“.

 

Едва ли може да се опише по-добре близостта и заедно с това далекостта на Гарфинкъловата етнометодология спрямо традиционната социология, която той определя още като „формален анализ“. В един почти буквален смисъл етнометодологията е другото лице („алтерната“, както я нарича късният Гарфинкъл) на социологията, доколкото проспективно разкрива детайлното производство на локален ред за разлика от винаги ретроспективните практики на формално-аналитичната социология. От такава перспектива етнометодологията е специфично сдвоена с литературата на формалния анализ, доколкото във всеки от третираните от тази литература случаи се интересува от „липсващото какво“ (missing what), което може да бъде открито в иначе безвъпросно артикулирания корпус от формално-аналитични изследвания. А „липсващото какво“ е ни повече, ни по-малко самото конституиране на онова, което тази литература взема за готов предмет, като непрекъснато „въплътено“ производство в хода на взаимодействието между участниците.

Харолд Гарфинкъл е роден на 29 октомври 1917 г. в Нюарк, щата Ню Джърси. Първоначално учи бизнес и счетоводна отчетност в Университета Нюарк, а после – от 1939 г. до 1942 г. – социология в Университета Чейпъл Хил, щата Северна Каролина. Още там той се запознава с феноменологията на Едмунд Хусерл и с гещалтпсихологията на Курт Левин. Тъкмо в тези трудове (както сам признава в автобиографията си) Гарфинкъл съзира първоначалния източник на „проблема за смисъла“ в етнометодологията. В Чейпъл Хил Гарфинкъл чете активно също Флориан Знанецки и Уилям Томас.

След уволнението си от Военновъздушните сили на САЩ през 1946 г., той постъпва в първата следвоенна група докторанти на новосъздадения Департамент по социални отношения към Харвардския университет. Тук между неговите преподаватели са Толкът Парсънс, Самюъл Стоуфър, Джеръм Брунър, Гордън Олпорт и Питирим Сорокин. По време на докторантурата си Гарфинкъл пътува постоянно до Ню Йорк, където слуша вечерни лекции при Алфред Шютц. Между 1946 и 1951 г. поддържа интензивни контакти с Арон Гурвич, посещавайки често дома му в Кеймбридж, щата Масачусетс. Там двамата обсъждат най-вече книгата на Гурвич Полето на съзнанието, която за Гарфинкъл се оказва особено важна с респецифизирането на експериментите на гещалтпсихолозите. По-късно (през 1957 г.) по негова поръчка тя е преведена на английски език.

От 1954 г. Гарфинкъл е на работа в Калифорнийския университет на Лос Анджелес, където се пенсионира през 1987 г., но остава активен участник в изследователското поле почти до края на живота си.

Повратен момент в кариерата му е работата (под ръководството на Толкът Парсънс) над дисертационния труд „Възприятието на Другия: изследване на социалния ред“, който защитава през 1952 г. в Харвард. Мащабният теоретичен синтез на Парсънс провокира у Гарфинкъл стремеж да разработи не просто алтернативна теория, а радикално различна нетеоретизираща оптика към „безсмъртното обичайно общество“ в неговото случване. Дисертацията остава непубликувана. Но се ражда етнометодологията.

Етнометодологията води началото си от изследване на аудиозаписи от обсъждания на съдебни заседатели във Федералния съд в Уичита, щата Канзас, организирано от Юридическия факултет на Чикагския университет. След края на изследването Гарфинкъл и Сол Мендлоуиц обявяват пред конгреса на Американската социологическа асоциация за необходимостта към „етно“ науките, някъде между етноастрономията и етнозоологията, да се добави още едно „етно“ занимание, а именно с етнометодология.

Думата „етнометодология“ се отнася до начина, по който участниците във всекидневните сцени взаимно изграждат натоварената със смисъл подреденост на социалните ситуации. Затова и постоянният стремеж на етнометодологията, в противовес на формалния анализ, е не да изнамери най-адекватните методи за описание на фактическата подреденост, а да изяви „членовите методи“ за пораждане и взаимно признаване на ред. Или, както посочва отдавна заразеният от радикализма на Гарфинкъл Бруно Латур: „Етнометодът е откритието, че участниците притежават пълен речник и завършена социална теория за разбирането на своето поведение“. Етнометодологията става известна през 60-те години на ХХ в. с провокативния замисъл за „взривяващи експерименти“ (breaching experiments), но включва в арсенала си още редица важни идеи, като например „принципа на безразличието“ и „принципа на уникалната адекватност“, „индексичността“ като същински фокус на етнометодологическа работа, рефлексивност на всекидневните практики, „документален метод на интерпретация“.

Две са публикациите на Гарфинкъл, които бележат най-важните етапи от развитието на етнометодологията: превърналата се в световен бестселър Изследвания по етнометодология (1967) (бълг. превод ИК „Критика и Хуманизъм“, 2005) и Програмата на етнометодологията. Разработване на Дюркемовия афоризъм (под редакцията на Ан Ролс) (2003). През 2003 г. Майкъл Линч и Уес Шарък издават четири тома в обем от около 1700 страници, които включват както всичко писано от Гарфинкъл, така и критични коментари и оценки на неговата етнометодология (Harold Garfinkel. Four Volume Set. SAGE Publications, London, 2003).

По повод смъртта на Харолд Гарфинкъл редакцията на списание Социо-логически проблеми публикува фрагмент от Програмата на етнометодологията и дава на читателите си възможност да се докоснат до живата рефлексия на големия мислител.

 

 ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Бруно Латур

(Висше училище по политически науки, Париж)

 

Бруно Латур е роден през 1947 г. в Бон, Златния бряг (Франция). След като завършва философия, той се формира като антрополог в бившата френска колония Кот д‘Ивоар. Преподава дълги години в технически университети – най-напред в Националната консерватория по изкуства и занаяти (CNAM), а след това от 1982 г. в Центъра по социология на иновациите при Висшето минно училище в Париж. Там повече от две десетилетия води курса „Изследване на научните спорове“ и докторския курс по „Социоикономика на иновациите“. От септември по 2006 г. е избран за професор във Висшето училище по политически науки в Париж, където от юни 2007 г. е декан по въпросите на научната политика.

 Първата му книга Лабораторният живот (1979), съвместно със Стив Улгър, публикувана на английски и след това преведена на шест езика, описва всекидневното функциониране на една калифорнийска биохимична лаборатория чрез методите на етнографията. Следващото му изследване е посветено на революцията в микробиологията, извършена от Луи Пастьор и френското общество през ХІХ век (Войната и мирът на микробите, 1984*). След тази книга Латур все повече се интересува от множествените връзки между социология, история и икономика на технологиите и публикува обобщаващия си труд Наука в действие (1987), преведена на десет езика. През този период публикува и множество статии върху технологичните иновации. Изследва случая с френския проект за автоматично управлявано метро и го описва в книгата си Арамис или любовта към технологите, която получава наградата „Робервал“ за 1992 г. С тази книга той обобщава своите многогодишни из-следвания върху динамиката на иновациите и свързаната с тях философия на техниката.

 Паралелно Латур прави и поредица анализи в областта на философската антропология и научната култура, сред които книгите Никога не сме били модерни (1991), преведена на шест езика, включително и на български, и Малки уроци по социология на науката (преведена на четири езика). Важни негови теоретични социологически изследвания са книгите Париж, невидимият град, където използва техниката на фотографското интервю, и Политики на природата – как да въведем науките в демокрацията (преведена на осем езика). Последната книга обобщава заниманията му с философия на околната среда. В началото на това столетие той прави етнографско изследване на практиките във френския Висш административен съд (Conseil d‘Etat) и публикува Фабрикуването на правото (преведена на три езика). Книгата му Надеждата на Пандора се занимава с отражението на социалните изследвания на науката върху философията на науката. Последната му книга Реасемблиране на социалното (2005), издадена от Оксфордското университетско издаделство и публикувана през 2008 г. на български език, представлява мащабен проект за реформиране на социологията, като възражда забравени традиции в нея.

 Бруно Латур е основен организатор на изложбата Иконоборство – отвъд образа на войните в науката, религията и изкуството (Iconoclash, 2002). През 2005 г. отново с Питър Вайбел организира друга мащабна изложба в Карлсруе: Политическото нещо – атмосферите на демокрацията. Двете изложби са публикувани в многотомни каталози от издателството на Масачусетския технологичен институт в САЩ.

 От юни 2007 г. Бруно Латур е президент на Комитета за култура на Фондацията на Франция. Получавал е редица награди, сред които „Джон Бернал“ на Обществото за социални изследвания на науката (1992), „Зигфирд Унзел“ (2008, Франкфурт), „Награда за култура“ на Университета в Мюнхен (2010). Той е доктор хонорис кауза на редица университети, сред които на Университета в Лунд, Швеция (1996), Университета в Амстердам (катедра „Спиноза“, 2005), Университета в Лозана (2006), Университета в Монреал (2008), Университета в Гьотеборг, Швеция (2008), Университета в Уорик, Великобритания (2009).

Научното творчество на Бруно Латур е обект на редица изследвания, сред които книгите на: Георг Кнеер, Маркус Шрьодер и Ерхард Шутпелц Колективите на Бруно Латур. Спорове за разграничаване на социалното (2007); Греъм Харман Принцът на мрежите: Бруно Латур и метафизиката (2009); Райнер Рифунг Бруно Латур (2009);Арно Бауме Науката в процес на промяна. Бруно Латур като симптом (2008); Андерс Блок и Елгаард Йенсен Бруно Латур: хибриден мислител и ставането на хибрида (2009).

 Основни публикации

 1979. with St. Woolgar. Laboratory Life: The Social Construction of Scientific Facts. Princeton, New Jersey: Princeton University Press.

 1984. Les Microbes Guerre et paix (2001. Pasteur: guerre et paix des microbes. Suivi de „Irréductions“. Paris: La Découverte).

 1987. Science in Action: How to Follow Scientists and Engineers through Society. Harvard University Press.

 1993. We Have Never Been Modern. Harvard University Press, Cambridge Mass., USA.

 1996. Aramis, or the love of technology. Harvard University Press, Cambridge Mass., USA.

 1999. Pandora's hope: essays on the reality of science studies. Harvard University Press, Cambridge Mass., USA.

 2004. Politiques de la nature.Paris: La Découverte.

 2004. La fabrique du droit: Une ethnographie du Conseil d'Etat. Paris: La Découverte

 2005. Reassembling the social: an introduction to Actor-network theory. Oxford: University Press.

 2006. Petites leçons de sociologie des sciences. Paris: La Découverte.

 Публикации на български език

 1991. „Влиянието на науковедските изследвания върху политическата философия“. В: Съвременник, 4.

 1994. Никога не сме били модерни. Опит за симетрична антропология. София: ИК „Критика и Хуманизъм“. Превод: Доминика Янева. Книгата е представена на българската публика лично от автора при посещението му в България през 1994 г.

 2002. „Относно ‘правилата на метода’ за новите научни и социални експери-менти?“. В: Социологически проблеми, 3–4.

 2007. Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца-мрежа. София „Изток–Запад“. Превод: Ина Димитрова.

 

* В английския превод на книгата общото заглавие е Пастьоризацията на Франция (The Pasteurization of France), като първата част е озаглавена Войната и мирът на микробите, а втората – Иредукции.

 

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.