ТЕМА НА БРОЯ:

СВИДЕТЕЛСТВО И АРХИВ – МЕЖДУ МИКРОИСТОРИЯ И СОЦИОЛОГИЯ

Водещи на броя: Снежана Димитрова, Светлана Събева, Нина Николова

 

ФИГУРИ НА СИНГУЛАРНОСТ
Приятелство в самота. Социологически рефлексии на границата
Йоханес Вайс

Насилие и език. Бележки по социоанализа на документите на бившата Държавна сигурност
Светлана Събева

„Противоречията на наследството“: механизми на (не)наследяване и дискурсивни практики
Стойка Пенкова

Валтер Бенямин: образът като опит за микроистория – от бароковата драма до улиците на Париж
Димитър Божков

АНАЛИТИКИ НА НЕПРЕДЗАДАДЕНОТО

Смисъл и проект: Хайдегерови следи във феноменологията на всекидневния живот на Алфред Шютц
Кольо Коев

Отваряне на пред-структурата: негативност, време, възможност
Дарин Тенев

Праксеологическият обрат и проблемът за същността (тезиси)
Деян Деянов

ИСТОРИЧЕСКОТО В СОЦИОЛОГИЯТА, ИСТОРИЧНОСТТА НА СОЦИОЛОГИЯТА

Към политическа икономия на разказа в историите за социологията (методологически бележки върху един конкретен исторически казус)
Светла Маринова

АВТОБИОГРАФИЧЕН ОПИТ – АВТЕНТИЧНОСТ И ИСТИНА

Извлечено от обичайното: историята на Мадлен Смит
Елинор Гордън

Портрети на писателки: размишления за микроисторията, историята на жените и биографичното писане
Маарит Лескела-Карки

Съобщим опит и история на бойците през 1914–1918 г. Незаменимо находище на свидетелства
Фредерик Русо

Принудите на езика в една биографична реконструкция на случай
Теодора Карамелска

Архив
Опасностите на гиърцизма
Джовани Леви

ЖИВОТО ТЯЛО – СЛЕДА И МИКРОАРХИВ

Архив
Една българка (в памет на Дорина Илиева-Симпсън, M.B.E.)
Петър Увалиев

За социалната самота на ‘бащината дъщеря’ (случаят Дорина Илиева-Симпсън)
Снежана Димитрова

Материалността на афективните спомени
Нина Николова

„Ето едно момиче, което не е нямо“. За един психоаналитичен прочит на автобиографията на Дорина Ненчева Илиева
Яня Йерков

Отсъстващите бащи
Снежана Димитрова и Нина Николова разговарят с Ясна Котеска

Визуален архив

РЕФЛЕКСИИ НАД СЪБИТИЕТО
„Театър на мисълта“
Антоанета Колева разговаря със Снежанка Михайлова-Кански (София-Амстердам)

ДРУГИТЕ СВИДЕТЕЛСТВА – ПАРАДИГМАТА НА КИНОТО

Аз съм човек, отдаден на това, което правя, не решавам глобални неща, аз си правя филма: тръгвам от дребното, от факта, а то става голямо
Интервю на Нина Николова и Диана Велева с Адела Пеева

Tова, което ми помогна, е смелостта да си помисля нещо, което по онова време човек не можеше да си помисли
Интервю на Нина Николова, Снежана Димитрова и Диана Велева с Атанас Киряков

Цензурата възпираше една от най-важните функции на киното – да преразказва съвремието с тревога,
тъга, упрек...
Интервю на Снежана Димитрова и Нина Николова с Веселин Бранев

Понякога си толкова потресен, че емоциите сякаш замлъкват – Интервю на Нина Николова, Снежана Димитрова и Диана Велева с Малина Петрова

РЕЗЮМЕТА НА АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

Резюме

ПРИЯТЕЛСТВО В САМОТА. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ РЕФЛЕКСИИ НА ГРАНИЦАТА

Йоханес Вайс

Приятелството и самотата спадат към онези социални феномени, които официалната социология не взема под внимание или ако го прави, това става само периферно, а в случая със самотата – чрез разглеждането й преди всичко като състояние на социален дефицит. Тези феномени наистина попадат в граничната сфера на – или също извън – обществото, при положение че то бива схващано и анализирано като „обществена тоталност“, и то от гледна точка на интеграцията, включването и стабилността. Погрешно е обаче оттук да се прави заключението, че подобни феномени имат поради това маргинална социална и социологическа релевантност. Чрез обръщане към идеите на Георг Зимел и Мартин Хайдегер следва да се покаже, че при взаимопроникването между приятелство и самота – една преакцентирана и същевременно рефлексивна форма на социална маргиналност – се проявяват особено отчетливо конститутивните предпоставки, проблеми и граници на социирането в общество. Това говори в полза на идеята за по-интензивни занимания с този вид „гранични рефлексии“, също и по други поводи, в рамките на социологията.

НАСИЛИЕ И ЕЗИК. БЕЛЕЖКИ ПО СОЦИОАНАЛИЗА НА ДОКУМЕНТИТЕНА БИВШАТА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Светлана Събева

Статията обсъжда взаимопроникването между насилие и език – чрез фигурата език на насилието, – доколкото то може да се разглежда като същностна черта на „режима на истина“ (в смисъла на Фуко) на всеки полицейския архив. Текстът протоколира една по-скоро експериментална и теоретична рефлексия, съпътстваща работата в архива на ДС. В първия параграф т.нар. отваряне на досиета на бившата ДС се тематизира като дискурсивно събитие, разкриващо неотстранимата прекомерност и неотстранимата лишеност на официалния разсекретяващ дискурс, а оттук и опасността той да се окаже повторение на бившия „режим на истина“. Вторият параграф скицира аналитика на езика на насилието, дефиниран чрез специфичната размяна на местата между насилие и език при означаващата функция, чрез която се изобретява сингуларна „сфера на ранимост“. Третият параграф се занимава с особеностите на полицейския език като „извънреден“ език (корелат на постоянното извънредно положение в разбирането на Бенямин и Агамбен), който фиксира значения в сивата зона между право и насилие. Заключителният параграф прави опит да се доближи до проблема за „живеенето от живота на другите“ (хиазма) като структурна черта на доносничеството.

„ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НАСЛЕДСТВОТО“: МЕХАНИЗМИ НА (НЕ)НАСЛЕДЯВАНЕИ ДИСКУРСИВНИ ПРАКТИКИ (Върху случая с етническата идентичност)

Стойка Пенкова

В статията се представя един възможен подход за анализ на ситуацията на приемане/предаване на наследство (разбирано в най-широк смисъл) сред една мигрантска група – тази на българските изселници в Турция, и се прави опит за експлициране на нейната практическа логика. За да се проследи действителната „социогенеза“ на процеса на наследяване, е необходимо да протече двоен процес по неговото осмисляне: 1) от една страна, осмисляне на „конститутивните диспозиции на хабитуса“, които са способни да генерират не само правилни действия и практики, но и разочарования, напрежения, конфликти и противоречия, психологически травми и изтласкани интенции; 2) от друга страна, осмисляне на начина, по който социалният ред се в-печатва в телата като „каптира, канализира, усилва или спъва психичните процеси“. Така осмислянето на процеса, при който чрез фигурата на „наследството“ на практика се „увековечават“ социални позиции и биографични траектории, се оказва свързан с въпроса: как се случва„онтологическото съучастничество“ между биографично и социално illusio – тогава, когато е възможно (както в случая с „българските изселници“) тяхното формиране да бъде в резултат на различни социални условия. В края на статията, възползвайки се от специфичния начин на „праксеологическо разбиране“, помагащ едновременно да се удържат множеството гледни точки и пластове в това, за което „свидетелства“ респондентът, се дава разбиране за самата противоречивост на изследваните агенти като „наследници“. За целта анализът първо се спира на теоретичното обосноваване на различните модалности на „наследяване“, а след това и на емпиричното им верифициране чрез изследване на конкретни „случаи“, представителни за изследваната група.

 

Прочети още: Свидетелство и архив – между микроистория и социология

ОТСЪСТВАЩИТЕ БАЩИ

Снежана Димитрова и Нина Николова разговарят с Ясна Котеска[1]

(откъс)

Снежана Димитрова: Когато предложихме темата за нашия разговор „Отсъстващите бащи“, ние си давахме ясна сметка за „понятийната омонимия“, в която рискуваме да изпаднем, но тъкмо този сякаш недостатък, излишък от излишества (на значения) искаме да апробираме в полифоничния му потенциал. Следователно да говорим и мислим заедно на различни гласове върху съдържанието на понятие, оразличаващо парадигмалните залози на полетата, от които идваме. Нека да поемем този риск и да започнем с твоето разбиране за понятието „отсъстващи бащи“.

Ясна Котеска: Моята първоначална идея за отсъстващите бащи беше да потърся един елемент от попкултурата през ХХ в. Не от политическото, не от идеологическото, а точно от попкултурата. Във филма „Животът е прекрасен“ бащата на детето в нацисткия лагер изгражда свят, който е фантасмагоричен спрямо ужасите в лагера, за да защити детето си от идеологическите фантазми на нацизма и създаваната от тях реалност. Парадоксалният за мен въпрос е дали защитаваме децата, когато ги предпазваме от целия този идеологически садизъм, когато го изместваме, замествайки го с друга пресъздавана въображаема реалност. Когато мълчим. Нормално, във филма е оправдано мълчанието, след като става дума за малко дете в нацистки лагер и въпросът е сведен до оцеляването му, но дали този феномен всъщност не е общ феномен и дали това не се отнася до нашето всекидневно поведение към нашите деца, когато се учат у дома да мълчат за несправедливостите, когато се учат у дома, че за тях не се говори? И в този ред на размисли намерих някакви следи в цялата попкултура: всички успешни ситкоми от 70-те и 80-те години, всички филми, които се произвеждат за хумористичната страна на идеологиите, винаги представят някакъв баща, който е неудачник, аутсайдер, но в политически смисъл той трябва или да е наивен, или невинен. Той нищо не разбира, когато децата вършат разни неща (каквито и да са те), т.е. бащата го няма в света на детето и затова се запитах дали това не е „културата на отсъстващите бащи“, които не говорят със своите деца за изворите на идеологическото зло, искайки да ги защитят, но дали проговаряйки, всъщност няма да помогнат на децата да намерят сили да се борят против злото? Това беше първичната идея за „отсъстващите бащи“. Това не е случайно избрана дума, защото това е опитът в моето семейство, такъв е и моят баща (който беше в затвора по време на комунизма, такъв е и неговият баща, също политически затворник на комунистическата власт). Баща, който един ден е тук, а на следващия – вече не, баща, който „не е тука“ и не може да говори за идеологическия апарат, и дори да бе искал да ми каже къде е идеологическото зло и садизмът, не би могъл, защото е отсъстващ. В този смисъл аз възприемам парадигмата на отсъстващите бащи. През целия ХХ в. гледахме филмите за „отсъстващите бащи“, за децата, които трябва да се справят с травмата на „отсъстващите бащи“, причинена от идеологическото зло на нацизма и комунизма през ХХ век.

Снежана Димитрова: Ясна, ти се занимаваш с Фройд и Лакан. Лаканианският дискурс върху Реалния, Въобразения и Символния баща прояснява позиционирането ни в света, влизането в езика и действието ни като субекти. После „изгонването ни от дома“ – все пак реалността на Едиповия триъгълник – става условието да търсим пътя си в живота, извън дома, в света. Отсъстващият баща не поражда ли възможността да си по особен начин в света – през бунта срещу биологичното, историческото и символното. Аз мисля, че Фройдисткият и Лаканианският дискурс имат някаква връзка с парадигмата на „отсъстващите бащи“.

Ясна Котеска: Да, наистина. На практика целият символен порядък, порядъкът на бащата, на езика, на институциите се подчинява на парадигмата на бащата като големия садистичен идеал, но фактически парадигмата е двойна. Бащата е носител на символния ред, и от друга страна, този баща е жертва на Великия баща, т.е. в същото време е принесен в жертва на своето суперего. Паралелна на връзката бащи–деца е връзката зло–съпротива срещу престъпленията, която сякаш предполага обезсилване на злото, а не нови престъпления в името на борбата срещу старите. Да си припомним, че на практика комунизмът след Ленин се поражда и в борбата срещу фашизма, срещу фашисткото зло и следващата генерация, която изнася тази борба, всъщност прави още по-голямо идеологическо зло. Целият ХХ в. е век на смяна на бащи и деца в политиката, поколенческата ротация се основава на идеята за съпротивата срещу идеологическото зло, при която всяка следваща генерация, искайки да се справи с ефекта от действията на предходната, да поправи злото, което е нанесено от бащите, нанася ново зло на своите деца. И че всичко това е направено в името на бащата, и то на бащата, който е имплицитно отсъстващ.

Снежана Димитрова: Все пак психоанализата след Първата световна война (в лицето поне на Мелани Клайн, но всъщност и на самия си „баща“ – Фройд) е повлияна от реалността на преживелищния военен опит на милиони хора. Този опит прояви, освен другото, и проблема на XX век – непоносимостта на Другия и като телесност, очертана в клаустрофобичната реалност на окопа и удостоверявана от симптоматиката на войнишките неврози. Този опит носи свидетелство и за нещо друго: за точно това вкризяване на садистичната реалност на дома (триъгълника майка–дете–баща) заради насилственото извличане на бащата от дома и захвърлянето му в окопа (все пак в неизвестното). Затова и едно сякаш неприсъствие на авторитет във всекидневието на дома се рационализира през идеологическия апарат, т.е. не е бащата този, който вкарва света на закона в света на детето. Има доста изследвания на немски автори, чиято теория за всичко онова, което се случва по времето на нацизма, се гради на „отсъстващите бащи по време на Първата световна война“. Защото „отсъстващите бащи“, психоаналитично играейки в конструирането на света на детето, всъщност са условие за непрекъснатата символизация на една липса (и на производство на друг символен ред) и то в афективна среда (омраза, гняв, радост, възхвала, огорчение), които стават дозата „противоотрова“ на тази „отрова“ („отсъстващия баща“). Но пък, връщайки се, този отсъстващ баща не става присъстващ, той постоянно отсъства, създавайки действителността, за която ти говориш. Той никога не може да се върне от окопа, защото травмата, блокирайки достъпа до миналия опит, не допуска да се отвори ‘здравословната пропаст’ между ‘там някога’ и ‘сега тук’. След това същият този баща не може да се върне от лагера, не може да се върне от затвора и никога не може да разкаже за онова, което е било, т.е. не може да разкаже за злото, сякаш му е отнета възможността за символизация (пак работата на травмата). И понеже не може да разкаже на децата си за злото, те потъват в една икономия на пропагандата. Този дискурс, произвеждайки фоновия шум, прави след това много лесно възприемането на една идеология на фашизма. Завърналият се в същото време не е и имплицитно отсъстващият, той е въобразеният баща – тиранинът, но най-често е идеологически импотентен, той напомня на бащите от работническата класа, чрез чиято символно обезвластена фигура се оспорва тъкмо фигурата на Патриарха на Лакан (в смисъла на Символния баща), и то през женските автобиографии, през наративно конструиращата се азовост на дъщерите на работническите бащи (имам предвид изследванията на Каролин Стидмън)...

 

Прочети още: Избрано от броя

Живото тяло – следа и микроархив

ЗА СОЦИАЛНАТА САМОТА НА ‘БАЩИНАТА ДЪЩЕРЯ’

(Случаят Дорина Илиева-Симпсън)

от Снежана Димитрова

Тръгвайки от факта („зад който могат да стоят хиляди мотиви“) на овластяващ се утопичен женски идеал (за една друга благотворителност за изключените други в инвалидните им тела), този текст се опитва да очертае историчността на една друга женска субективация, пораждана в опита да се надживее женското класово социално страдание: обезнаследяването на буржоазната наследничка в публичното и частното след обезсилване символната ефикасност на „името на бащата“. Откроявайки онези средоточия на болезнен женски преживелищен опит, в чиято перспектива светът в своето негативно настояще („насилие и страх“, „лицемерие и несъстрадание“, „ревност и социална злоба“) става видим за Дорина Илиева-Симпсън, този текст се превърна в есе за една друга женска социална самота (в онова сякаш не-мое-тяло, заложник на другия), за да очертае социалната и културна ефиктивност на една друга социална женска икономия (вяра и състрадание). Оттук той иска да разкрие другите свидетелства, истини, факти и архиви – на изключените други, в чиято оптика се ‘изкривява’ познатото историческо минало в своето непознато друго.

 

Повече може да прочетете в броя на списанието.

 

 

 

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.