Резюме

ПРИЯТЕЛСТВО В САМОТА. СОЦИОЛОГИЧЕСКИ РЕФЛЕКСИИ НА ГРАНИЦАТА

Йоханес Вайс

Приятелството и самотата спадат към онези социални феномени, които официалната социология не взема под внимание или ако го прави, това става само периферно, а в случая със самотата – чрез разглеждането й преди всичко като състояние на социален дефицит. Тези феномени наистина попадат в граничната сфера на – или също извън – обществото, при положение че то бива схващано и анализирано като „обществена тоталност“, и то от гледна точка на интеграцията, включването и стабилността. Погрешно е обаче оттук да се прави заключението, че подобни феномени имат поради това маргинална социална и социологическа релевантност. Чрез обръщане към идеите на Георг Зимел и Мартин Хайдегер следва да се покаже, че при взаимопроникването между приятелство и самота – една преакцентирана и същевременно рефлексивна форма на социална маргиналност – се проявяват особено отчетливо конститутивните предпоставки, проблеми и граници на социирането в общество. Това говори в полза на идеята за по-интензивни занимания с този вид „гранични рефлексии“, също и по други поводи, в рамките на социологията.

НАСИЛИЕ И ЕЗИК. БЕЛЕЖКИ ПО СОЦИОАНАЛИЗА НА ДОКУМЕНТИТЕНА БИВШАТА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Светлана Събева

Статията обсъжда взаимопроникването между насилие и език – чрез фигурата език на насилието, – доколкото то може да се разглежда като същностна черта на „режима на истина“ (в смисъла на Фуко) на всеки полицейския архив. Текстът протоколира една по-скоро експериментална и теоретична рефлексия, съпътстваща работата в архива на ДС. В първия параграф т.нар. отваряне на досиета на бившата ДС се тематизира като дискурсивно събитие, разкриващо неотстранимата прекомерност и неотстранимата лишеност на официалния разсекретяващ дискурс, а оттук и опасността той да се окаже повторение на бившия „режим на истина“. Вторият параграф скицира аналитика на езика на насилието, дефиниран чрез специфичната размяна на местата между насилие и език при означаващата функция, чрез която се изобретява сингуларна „сфера на ранимост“. Третият параграф се занимава с особеностите на полицейския език като „извънреден“ език (корелат на постоянното извънредно положение в разбирането на Бенямин и Агамбен), който фиксира значения в сивата зона между право и насилие. Заключителният параграф прави опит да се доближи до проблема за „живеенето от живота на другите“ (хиазма) като структурна черта на доносничеството.

„ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НАСЛЕДСТВОТО“: МЕХАНИЗМИ НА (НЕ)НАСЛЕДЯВАНЕИ ДИСКУРСИВНИ ПРАКТИКИ (Върху случая с етническата идентичност)

Стойка Пенкова

В статията се представя един възможен подход за анализ на ситуацията на приемане/предаване на наследство (разбирано в най-широк смисъл) сред една мигрантска група – тази на българските изселници в Турция, и се прави опит за експлициране на нейната практическа логика. За да се проследи действителната „социогенеза“ на процеса на наследяване, е необходимо да протече двоен процес по неговото осмисляне: 1) от една страна, осмисляне на „конститутивните диспозиции на хабитуса“, които са способни да генерират не само правилни действия и практики, но и разочарования, напрежения, конфликти и противоречия, психологически травми и изтласкани интенции; 2) от друга страна, осмисляне на начина, по който социалният ред се в-печатва в телата като „каптира, канализира, усилва или спъва психичните процеси“. Така осмислянето на процеса, при който чрез фигурата на „наследството“ на практика се „увековечават“ социални позиции и биографични траектории, се оказва свързан с въпроса: как се случва„онтологическото съучастничество“ между биографично и социално illusio – тогава, когато е възможно (както в случая с „българските изселници“) тяхното формиране да бъде в резултат на различни социални условия. В края на статията, възползвайки се от специфичния начин на „праксеологическо разбиране“, помагащ едновременно да се удържат множеството гледни точки и пластове в това, за което „свидетелства“ респондентът, се дава разбиране за самата противоречивост на изследваните агенти като „наследници“. За целта анализът първо се спира на теоретичното обосноваване на различните модалности на „наследяване“, а след това и на емпиричното им верифициране чрез изследване на конкретни „случаи“, представителни за изследваната група.

 

 

ВАЛТЕР БЕНЯМИН: ОБРАЗЪТ КАТО ОПИТ ЗА МИКРОИСТОРИЯ –ОТ БАРОКОВАТА ДРАМА ДО УЛИЦИТЕ НА ПАРИЖ

Димитър Божков

Този текст се занимава с проблема за връзката между образ и история в творчеството на Валтер Бенямин и за възможните приложения на неговите теоретизации в рамките на микроисторията. Той тръгва от разработването на теорията за алегорията в Произход на немския трауершпил, а нейното продължение е идеята за диалектически образ в Книга на пасажите. Образът, освен подходящ методологически инструмент за анализ на културата, всекидневието и икономическите реалности, може да направи от историята една политика на съпротивата, която отрича настоящето и злоупотребите на властта. Тази марксистка линия се допълва с мотиви от еврейската есхатология, които позволяват мисленето на настоящето от гледна точка на месианското.

СМИСЪЛ И ПРОЕКТ: ХАЙДЕГЕРОВИ СЛЕДИ ВЪВ ФЕНОМЕНОЛОГИЯТА НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ НА АЛФРЕД ШЮТЦ

Кольо Коев

Обикновено обсъждането на връзката между двама автори тръгва от приключил факт на теоретично съотнасяне между тях: било под формата на установено влияние или на призната рецепция. Случаят, с който се занимава тази статия, е по-различен и вероятно поради това отношението Шютц–Хайдегер като правило се изплъзва от вниманието на изследователите. Навсякъде в Смисловото изграждане на социалния свят и в „американските“ си текстове Шютц старателно се разграничава от Хайдегер, дори в пунктове, в които му дължи повече, отколкото признава, задоволявайки се с така или иначе неизбежното, но внушаващо усещането за непреодолима критична дистанция, формално позоваване. Настоящата статия е опит за паралелно „изместващо четене“ (Гарфинкъл) на двамата мислители. Тя е съсредоточена върху видима следа, която обаче Шютц от самото начало се опитва да трансформира в отвеждащ далеч от Хайдегер коловоз на cобственото мислене. Въпросите, които очертават нейната траектория, са: Кои са основанията на Шютц да се насочи към Хайдегеровото понятие Entwurf, вместо да приеме по-недвусмисленото и по-чистото с оглед на магистралния си замисъл понятие Projekt? Дали защото въпреки всичко в Шютцовата интерпретация не остава нещо от „проекта-нахвърляне“ на Хайдегер? Къдев последна сметка двете визии се срещат и къде най-вече се разминават? Търсейки отговор на тези въпроси, статията постоянно прескача между Смисловото изграждане на социалния свят,Виенските ръкописи от периода след публикуването на книгата и някои американски публикации на Шютц.

ОТВАРЯНЕ НА ПРЕД-СТРУКТУРАТА: НЕГАТИВНОСТ, ВРЕМЕ, ВЪЗМОЖНОСТ

Дарин Тенев

Текстът се съсредоточава върху един конкретен период от работата на Хайдегер, непосредствено следхождащ Битие и време и обхващащ петте години от 1927 до 1931. Ръководната хипотеза е, че в този период немският философ развива една концепция, никъде достатъчно ясно или изрично тематизирана, която позволява да се отвори пред-структурата от Битие и време към непредопределеността посредством свързването на негативност и възможност. Цяла една серия от понятия е въведена, за да се артикулира това отваряне, което е нито повече, нито по-малко съвместното артикулиране на фактуалност и проект. Едната част от понятията отговарят на задачата да се посочи как бива надхвърлена фактуалността (тук са пред-образът, трансценденцията, нищото), а другата – да се обясни обратното възвеждане на вече отворената пред-структура към вътре-светово биващото (тук ще стоят представянето, вървенето-напред, ориентацията и др.) Същевременно насоката на развитие на Хайдегеровата мисъл го отдалечава от продуктивността, която подобна концепция носи, поради специфичната роля, която получават моженето и силата, подготвили вероятно почвата за грешката на политическия ангажимент на мислителя.

ПРАКСЕОЛОГИЧЕСКИЯТ ОБРАТ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА СЪЩНОСТТА(Тезиси)

Деян Деянов

Авторът – следвайки своята критика на Ръселовата теория на „обозначаващите понятия“ – поставя отново полузабравения проблем за същността като проблем на философската логика, а оттук и на логиката и методологията на хуманитарните науки. Предложени са поредица от мисловни експерименти, които да откроят предимствата, които дава праксеологическият обрат в логиката на социолози и на етнолози, на психолози на детството и на историци, на теоретици на идеологията и на литературоведи, на психиатри и на историци на математиката. Така те, вместо да вменяват на агентите „логическата логика“ (Бурдийо), ще могат да изследват чрез надеждни методи собствено логическите проблеми на логиката на тяхната практика (с каквито методи теорията на самия Бурдийо не разполага). Според автора предложената от него теория на същността избягва както наивността на традицията, идваща от Аристотел, така и наивността на отказа от нея при Ръсел (и до голяма степен в аналитичната традиция изобщо).

 

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.