МУЗЕЙ НА СОЦИАЛИЗМА: ПРОТИВОРЕЧИЯТА НА НАСЛЕДСТВОТО

Настоящият тематичен брой на Социологически проблеми е подготвен по проект на Института за критически социални изследвания, субсидиран от Фонд „Научни изследвания“ към МОН. Темата на проекта беше „Противоречията на наследството (Стратегии за виртуален музей на социализма)“. Повечето от текстовете в тематичната част на броя бяха представени на заключителната конференция по проекта, проведена в началото на март 2014 г. в Пловдивския университет. Тази конференция беше особен експеримент, при който различните пластове на времето говорят едновременно в едно пространство (а често и от устата на един и същ деятел), без възможност за еднозначно определяне на привилегирована метапозиция. Става дума за представяне на минало, при което миналото обговаря настоящето и помага на настоящето да рефлексира върху себе си. Затова и конференцията имаше особена структура. Традиционни сесии с научни доклади се редуваха с дискусионни студиа, наречени „музей на живо“, където бяха представени особени фрактални точки от наследството на социализма, в частност на 80-те години, които позволяваха да се откроят „възможностите на миналото“. В тези студиа думата беше дадена на участници от онова време, самите те едновременно и „експонати“, и „екскурзоводи“, и „експерти“ – което означава рефлексивно разгъване на език и метаезик, преплетени до точката на неразличимост, където самата тази точка бива едновременно изложена като музеен експонат и заедно с това използвана като формално указване на симптоматиката на наследяването.
Настоящият брой не възпроизвежда структурата на конференцията и няма нейния експериментален характер. Същевременно предизвикателството да се мисли самата възможност за музей на социализма като въпрос към наследството и проблем пред наследяването, като възпроизвеждащ или указващ противоречията на наследството, е запазено и пресича както отделните статии, така и имплицитните връзки между тях.
Музеят би предполагал няколко синхронни, но разнородни движения. На първо място, справяне с миналото: подреждане, архивиране, каталогизиране, накратко, внасяне на ред. Самата идея за проект за виртуален музей на социализма ни беше подсказана от вече извършената работа на Института за критически социални изследвания във връзка със съществуващи архиви, както и създаване и пренареждане на архивни серийни данни. Но внасянето на ред трябва да отчита исторически и социологически определеното измерение на възможни преподреждания, алтернативни възможности за друг ред, което превръща имената на миналото – имена от миналото и имена, с които го назоваваме – в поле на символни борби, на сблъсък на сили, не места на общата памет, а общи места на паметта. Виртуалният музей е виртуален също и доколкото успява да държи сметка за това модално измерение едновременно в алетичен и в деонтичен план (със съответните преплитания на двата плана).
На второ място, музеят предполага визуализиране (и всеки музей разчита на погледа повече отколкото на което и да е друго сетиво), разпределяне на показаното и непоказаното, видимото и невидимото, като преначертава границата между тях. И важен ход на един виртуален музей на социализма би бил да направи видимо, да извади наяве онова, което публично е било невидимо или поне с ограничен достъп на видимост, като обясни логиката, която е ръководела производството и възпроизводството на пространства на невидимост – от архивите на ДС и мрежовите игри до надписите в тоалетните или скритите диалози на интелектуалците отсам и отвъд Желязната завеса.
Но това означава, на трето място, да се имат предвид собствените стратегии за разпределяне на видимостта, характерни за периода, независимо дали става дума за държавно отношение към художници или за измененията в свързването власт/видимост.
На четвърто и последно място, музеят излага и показва. Така той споделя предпоставката, че онова от миналото, което си струва да се покаже, може да бъде показано, че то е изложимо и може да се превърне в експонат. Какво става обаче, когато се излагат тела, когато излагаме собствените си тела, своите афекти, болката си? И какво ако онова, което най-много заслужава да бъде изложено, не е от реда на изложимото, а разказът за него крие прекъсвания, замълчавания, немота? Синкопи и цезури? Тъкмо тази четвърта черта обаче позволява музеят да е също и аналитичен инструмент – за нас самите на първо място. Където самите експонати експериментират и променят музея всеки път по-близо до онова, което ще се е случило.
Тази сложна структура предполага включване на различни гледни точки, които влизат в спор и не се съгласяват едни с други. Атмосферата на открит спор, на дебат беше проникнала конференцията, която организирахме. Надяваме се, че тя е запазена и в този брой.

Дарин Тенев
Тодор Христов

 _________________________________

РЕЗЮМЕТА НА СТАТИИТЕ

 СОЦИОАНАЛИЗАТА И ФИЛОСОФСКОТО ПРОБЛЕМАТИЗИРАНЕ НА КОМУНИЗМА: САМОНАСЛЕДЯВАНЕТО

Деян Деянов

Резюме: Тази статия изисква мислене на границата, при което, бидейки социоаналитик, авторът е длъжен да бъде и философ – както би казал Фуко, критически „онтолог на настоящето и на нас самите“. Тъй като тъкмо философията – и то тъкмо онази, която, както казва той, поставя „въпроса за настоящето като философско събитие, към което принадлежи говорещият за него философ“ (и за формата, в която в критическата онтология на настоящето са сдвоени въпросите за Просвещението и за революцията)– е онази, която може немалко да помогне като съветник на социоанализата в нейните граждански функции. Да ни помогне да проблематизираме „противоречията на наследството“ на обществото, в което живяхме до 1989 г. – общество, което все още доизживява дните си и в нашите собствени фрактализирани идентичности, и в съсипаните съдби на все още живите „врагове на народа“ и „активни борци против фашизма и капитализма“; но и да решим да вложим усилия в разрешаването на тези противоречия, т.е. да се самонаследим успешно (доколкото това е все още възможно). Под „успешно самонаследяване въпреки противоречията на наследството“ се има предвид успешното преодоляване на меланхолното или шизофренно „Аз съм този, който не съм“ или„Аз не съм този, който съм“ на фрактализираната идентичност. Преодоляване, залагащо на тези, които обръщат императива„Стани този, който си!“ към самите себе си – т.е. на тези, които сами отново търсят и – с лични усилия или чрез, както казва Пиер Бурдийо, „асистирана самоанализа“ – откриват себе си; но засягащoвсички нас.

ИЗЛАГАНЕ НА ТЕЛАТА И МУЗЕИЗИРАНЕ НА СТРАДАНИЕТО

 Светлана Събева

 Резюме: В светлината на онзи философски етос, който Деян Деянов нарече „позитивно проясняване на регреса“ – чрез „връщане назад по стъпките на модерността и решаване на противоречията, които сме наследили от нея“ – статията тематизира идеята за музеизиране на страданието на XX век. С фоново знание за „виктиминалната“ конюнктура на паметта и за някои от съществуващите в Европа музеи на комунистическите тайни служби и тези на Холокоста първата част на текста обсъжда мястото на музея в политиките на сетивното. От „феноменотехниките“ на излагане на телата се преминава към проблема за генеалогията на музея от недрата на всекидневието, от „музея на живо“, случващ се като излагане на телата „отдолу“ в пречупени в себе си (фрактални) образи. Втората част на текста скицира два казуса: на руинираните тела, изобразени върху съюзническите плакати за лагерите на смъртта в следвоенна Германия, и на телата-документи, разглеждани въз основа на един предулавящ проблема за досиетата на комунистическата Държавна сигурност – български ментален образ от 1989–1990 г. Статията апробира тезата, че натъкването на „човека като руина“ е конститутивно за т.нар. интертелесна памет и съответно за идентичността на всяко едно „ние“, което назовава общности по съдба.

В ЗАЛАТА НА ЛИЧНИЯ „СЪД НА ИСТОРИЯТА“ (ИЛОКУЦИИТЕ В ДНЕВНИЦИТЕ НА СОЦ-А)

Тодор Петков

Резюме: Личният дневник, бидейки историографско произведение, е и виртуално (в по-широкия смисъл на „въображаемо“) съдилище на „историята на настоящето“. Сред обвиняемите в това съдилище авторът на дневника заема специфично място: едно от историческите му деяния му е писането на самия дневник и провеждането на целия този квазисъдебен процес. Илокутивните сили на всички казвания в този „съд“ зависят на първо място от упълномощеността на автора, от неговата авторизационна идентичност, придадена чрез действието на функциите на легитимния дискурс по Бурдийо и Деянов, и от действието на времево модализираната ретрибутивна функция: каква ще е идентичността на онзи, който действа сега, е въпрос на проактивна времева модализация, при която всички тези функции се отпращат в бъдещето, а какво се полага сега на този, който ще има тази идентичност, вече представлява онази специфично усложнена – проактивно-ретроактивна – времева модализация, която се отнася до автора на дневника. В дневниците на социализма поддържането на легитимна утвърдителна идентичност на автора става по перманентно действащ практикологически модус поненс, като не резултатът, а самото това перманентно действие, доколкото остава в официалната истина на социализма, е упълномощаващо за провеждания от него „съд на историята“.

 СЪЮЗЪТ НА ХУДОЖНИЦИТЕ И ОБЛИКЪТ НА ВСЕКИДНЕВИЕТО ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА 50-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

 Иван Еленков

 Резюме: Статията изследва ранната история на Съюза на художниците в България в отношение към серийното производство на идеологически послания, скрепвани към неща за всекидневна употреба.

КАРТИНИ В КРАЯ НА БИВШИЯ РЕЖИМ

 Андрей Бунджулов

Резюме: Основа на настоящия текст са мемоари на висши ръководители на БКП, намиращи се в позицията на „двойна отхвърленост“ – едновременно от своите „другари“ и от „завоя на историята“. Понятието „картини на видимост“ се извежда от емблематично за времето си решение на Политбюро от началото на м. август 1987 г., известно под заглавието За атрибутите на властта. Картините на видимост възникват в полето на апаратите и институциите. За индивидуалните и колективните актьори (функционерите и апаратите) те са всъщност ресурси (залози) в мрежови игри. Социалистическата хетеротопия се отличава от модерните по различния тип визуалност, която тя създава и която в края на бившия режим по странен начин бива оспорена, снижена, трансформирана. И въпросът е, защо властта предприема тук подобен странен опит да ограничи не самата себе си, а по-скоро собствената си видимост?

Икономика на дефицита/ арбитражна икономика

 Тодор Христов

 Резюме: Статията си поставя за цел да покаже, че социалистическата икономика може да бъде описана по-адекватно не като икономика на дефицита, както е общоприето днес, а като арбитражна икономика, позволяваща на дейците да извличат печалби от разликите между пазарите на една и съща стока, например между изкупната и цена на пазара на държавните доставки и цената по договаряне. Това е аргументирано с реконструкция на социалистическите устройства на управление на дефицита на зърно, представени от една страна като мерки за управление на дефицита и от друга страна като форми на арбитраж. Въз основа тази реконструкция е предложена интерпретация на теорията на социализма като мрежово общество, разработвана от Института за критически социални изследвания, способна да отчете специфичните форми на капиталова мотивация от времето на социализма.

ОРГАНИЗИРАНЕ НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТАТЪРГОВИЯ В БЪЛГАРИЯ (1954–1963): ДОКТРИНАЛНИ ПРОТИВОРЕЧИЯ И МЕЖДУИНСТИТУЦИОНАЛНИ НАПРЕЖЕНИЯ

Елица Станоева

Резюме: Фокусирайки се върху идеологизацията и управлението на социалистическата търговия, статията реконструира трайните линии на напрежение и конфликти между ведомства и цели административни сектори на предполагаемо „единния фронт“ на народното стопанство, полагайки ги като системни (д)ефекти на плановата икономика. Отправна точка на анализа е партийната програма на „задоволяване на нарастващите потребности на трудещите си“ и ключовите ù приоритети за подобряване на търговската мрежа: от една страна, масово снабдяване и равен достъп, а от друга страна, качество и асортимент на предлаганите стоки. Но заложените в тази доктрина пропагандни послания – обещание за всеобщо благоденствие и свидетелство за превъзходството на плановата икономика пред свободния пазар на капитализма – се опровергават в търговската практика. Докато търговията е натоварена с мисията да отговори на потребителското търсене, задачите пред промишлеността за икономизиране на материали, понижаване на себестойността и повишаване на обема на продукцията не могат да бъдат координирани с изискванията за качество и иновации. Решенията на този проблем се търсят по линията на административно мултиплициране при редуване на хоризонтална фрагментация и вертикална централизация, но новите институции неизбежно наследяват предишните конфликти и слабости. Дори идеологическият компромис на внедряването в производство на луксозни стоки не успява да създаде стимул за по-качествена продукция и да синхронизира разминаващите се мотивации на производствените, снабдителните и търговските предприятия.

 СОЦИАЛНИТЕ НАУКИ В АРХИВИТЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

Лиляна Деянова

Резюме: Статията е част от по-голямо проучване напромените вполето на социалните науки у нас след 60-те години на ХХ век и епохата на „размразяването“, което съпоставя публичните разкази на учените (антисталинистите, „младите“, реформаторите) с разказите на архивите на Държавна сигурност (главно на Шесто управление на ДС и на Културно-историческото разузнаване (РИК)). Проследяват се форми на контрол и неавтономия на научното полеи неговите отношения с различни състояния на „полето на властта“. Описват се специфични констелации, в които ДС участва в полето на властта, контролиращо „метакапиталите и обменния курс на капиталите между различните полета“ (Бурдийо). Кон-статира се, подобно на други изследователи на отворените след „революциите от 1989“ архиви (С. Комб, Дж. Роуел, Е. Франсоа), „разочарование от архивите“ на политическата полиция. Открояват се противоречията вътре в ДС, напреженията между различните институции, дисциплини, поколения, групи, влизащи в странни съюзи, мобилизирали разнородни „капитали“, вкл. партийни, номенклатурни, международни, за да заемат господстваща позиция в научното поле. Хипотезата е, че става дума за действителни, а не само за бутафорни преобразувания в „тоталитарните социални науки“; че новите научни концепции, дебати и университетски центрове не са следствие единствено от трансформацията на марксистката идеология или от политико-идеологическите стратегии на управляващата партия и нейните първи помощници – служителите на ДС; че възникват нови „утопически сегменти“ в самата идеология, но те бързо се превръщат в инструменти за господство. Този тип каузалност е трудно разбираема за онези привърженици на т.нар. „тоталитарна парадигма“, които се питат дали социалните науки са били само идеологически инструменти или пък напротив – съпротиви (от „нишите“) срещу марксистката „научна идеология“.

ПРОЧИТЪТ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВОПРЕЗ НЕСЪВПАДАЩОТО СЪВПАДЕНИЕ: ЦВЕТАН СТОЯНОВ С ЮЛИЯ КРЪСТЕВА И ГЕОРГИ МАРКОВ

Миглена Николчина

Резюме: В съ-противопоставяне спрямо Юлия Кръстева и Георги Марков, тек-стът изследва позицията на Цветан Стоянов – творческа, но и политическа – като представителна за „трагедията на епохата“ с нейното усилие да се противостои на репресивния комунистически режим със силата на интелекта. „Несъвпадащото съвпадение“ доразвива Бахтиновото многогласие като залог за социална трансформация, която „воюва с мозъци“ и спори с комунистите „с цялата слож­ност и познаване на противника“. Подобно на галерията от „победени непобедени“, които Стоянов пресъздава, поражението му е може би една от най-светлите точки в недалечното ни минало.

ДИСКУРСЪТ ЗА РОДИНАТА КАТО РЕПРЕЗЕНТАЦИЯНА СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ИДЕОЛОГИЯ: ДИСКУРСИВНИ ФОРМИ И ДЕРИВАЦИИВ ДЕТСКИ ЛИЧЕН ДНЕВНИК ОТ ПЕРИОДА 19481953 Г.

Стойка Пенкова

Резюме:Настоящата студия прави опит за критически анализ на дискурсивните форми, в които се отлива образът на Родината в детски личен дневник от ранните години на социализма. Поставени са два основни акцента: 1) върху образа на Родината като идеологическа конструкция; 2) върху символната ефикасност на дискурса за Родината. Оттук и тезата, че дискурсът на/за Родината формира специфичен дискурсивен режим, чрез който се изобретява социалистическата субектност: функционирайки като нормализираща екстатична дискурсивна машина, чрез него се осъществява процесът на нормализиране на социалистическата феноменалност. А това е възможно, от една страна, защото чрез него се приписват идентичности – както същностно утвърдителните дистинктивни идентичности на свръх-дарените и осветените от него, така и същностно отрицателните идентичности на свръх-лишените от подобна осветеност; от друга страна, защото стереотипизираните репрезентации на Родината съответстват на определени дискурсивни очаквания и преддадености, които зависят от начина, по който субектите на дискурсивните практики условно или безусловно са интерпелирани от официалната идеология на/за социалистическата Родина.

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.