МИШЕЛ ФУКО:

НОВИ ПРОБЛЕМАТИЗАЦИИ

Този брой бе вдъхновен от наближаващата 90-годишнина от рождението на Мишел Фуко, която се навърши на 15 октомври 2016 г. Началната идея го виждаше организиран около две линии:

Първо, представяне на изследователски хрумвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко – най-вече, макар и не само, неговите курсове лекции в Колеж дьо Франс, издавани постепенно до 2015 г. Известна е волята на Фуко против посмъртни публикации, но те се интензифицираха, след като архивът му премина към Националната библиотека на Франция. „Новите“ текстове отвориха нови пространства за пробване на Фукоянските проблематизации и на Фукоянския тип проблематизиране изобщо, от които, стори ни се, тукашната общност не би следвало да стои настрана. Особено когато бива разгарящо поддържан един световен дебат около това доколко „новото“ се напасва с утвърдилите се „ортодоксални“ разбирания за това що за мислене е Фукоянското. Представихме тази първа избрана линия и пряко, чрез откриващото броя интервю с Фуко – текст, публикуван неотдавна за пръв път.

Втората линия на работа искаше да представи различни употреби на Фукоянските проблематизации извън „академията“, като погледнем поне към изкуството. Защото с годините Фуко се превръща във вдъхновение в разнородни културни области – успешна проба за ефикасността на идеите му. Осмелихме се да покажем как работата, но и личността на Фуко (рядък пример за консистентност между идеи и приватен живот) се използват в различни типове културни игри, с убедеността, че подобно „демонтиране на границите“ между дисциплините и жанровете, или поне огъвкавяването на тия граници, отразява типично Фукоянска нагласа. А и ригидните делящи бразди не са по вкуса на настоящето. Убедени сме, че на онзи, който би понечил да твърди, че теоретичните изобретения на Фуко са силни единствено зад академичния стобор, му липсва не само емпирично знание за текущото състояние на полето, но и социално-хуманитарен усет за потенциалите на Фукоянските залежи. Ето защо отваряме прозорец към свежия въздух на арт-проблематизациите а ла Фуко и дори акцентираме експеримента, както е видно тук чрез отделното печатно тяло на „концептуална карта“ към полижанровия текст на двама от артистите.

Събираме артисти и защото смятаме, че те са също толкова отдадени проучватели, колкото учените; „артисти“ в смисъла на художници (Д. Божков, български концептуален артист, който от десетилетия работи в САЩ), писатели (американеца М. Джойс, автор на роман за Фуко, французина М. Линдон, един от най-близките приятели на Фуко в края на живота му, автор на мемоарна книга за него), куратори (англичанина Г. Уотсън и холандката Ф. Бергхолц). За да създадем контекст за един от материалите, представяме и легендарно едноименно интервю с Фуко. С това се надяваме да съблазним към креативни стъпки и тук, стъпки извън стандартните коловози, в които вече – уви! – се подрежда Фуко при университетското преподаване, професионалните дискусии, текстовите аргументации, институционалните процедури. Такава е една от провокациите в това издание, защото сме убедени, че да се провокира е дълг на „добре темперирания“ фукоянец. Но провокациите са повече.

Като имаме предвид огромното внимание в България към и около работата на Фуко, започнало дори преди началото на 90-те години, подбудено и от неговите системни преводи, като не забравяме особения вкус, идващ от присаждането на идеите му в нашата постсоциалистическа социална реалност, която е доста различна от онези социално-културни контексти, в които те са се раждали и в които работят и днес свръхживите центрове на (пре)осмислянето им, ние се надяваме нашето издание да отключи и други неочаквани сътрудничества. Защо? Защото с изключение на авторите  С. Йотов, С. Ставру, П. Ангелова и на интервюиралата С. Елдън и М. Линдон А. Колева, участниците в този брой са преди всичко автори, които работят извън България. Това отново е момент на вярност към Фукоянската ирония към „центровете“ като условни и временни коагулации. Опитахме не „център“, а горещ възел в мрежата на фукоянството днес, с този брой и символично, да стане и София, Социологически проблеми. Да наелектризираме мрежата, като „доведем света при нас“ (колкото и да остаряват днес поради виртуалното метафорите „тук“ и „там“), т.е. да поканим някои от най-добрите и активни изследователи на Фуко от цял свят.

Някои от авторите са имена от първи ранг в десетилетията Фукоянски наследявания: П. Рабинау, Н. Роуз, П. Патън, Д. Халпърин, Т. Лемке. Други са от онези изследователи днес, за които откровено заявяваме, че структурират с работата си мрежите: С. Елдън. Трети са известни, макар и сравнително млади учени, въвлечени в публикациите на новоиздаваните Фукоянски текстове, или пък симптоматични за новите насоки на изследванията: Д. Лоренцини, Е. Бассо, Л. Палтриниери. Четвърти, като М. П. Хансен, стрелят в десетката на едни от най-трептящите днес проблематизации. Пети, като С. Шелдал-Томасън, проблематизират в неочаквани посоки. Отделно от това: не би ни стигнало мястото да изредим предвижданите, но и неочаквано появили се канали на онзи полилог, в който влязоха текстовете помежду си.

Нека затворим кръга и отворим прочита с една парафраза от една пак Фукоянска книга-събитие в общата ни културна среда, наскоро излезлия том Управляването на себе си и на другите, и да кажем, че в следващите страници показваме нашето виждане за истината относно състоянието на полето в момента. И свидетелстваме за нея не само чрез изборите си, но и чрез темите и жестовете, от които съзнателно сме се отказали, чрез начина, по който сме подредили картината и дори чрез начина, по който говорим за нея.

Антоанета Колева, Кольо Коев

______________________

 

ФУКО ЗА ВЛАСТТА И УПРАВЛЯВАНЕТО

Пол Патън

Резюме: Този текст изследва трансформирането на схващането на Фуко за властта, което започва през 1976 г. и завършва с неговата дефиниция на властта като действие над действието на другите през 1982 г. Лекциите му от 1976 г. повдигат серия от въпроси относно природата на властта: що е власт? Как се упражнява тя? Отношение на сили ли е тя в крайна сметка? Курсът от тези лекции отговаря само на някои от тези въпроси. Отговорът на Фуко на въпроса относно природата на властта и относно подходящите средства за анализирането ѝ не идва, преди да се появи текстът „Субектът и властта“ през 1982 г. Аз твърдя, че новопредложената дефиниция на властта отразява откриването на управляемостта през 1978 г. и последвалите лекции върху либералната и неолибералната управляемост. В края на текста предлагам някои бележки относно последиците от това ново схващане за властта – за подхода на Фуко и за неговия анализ на неолибералната власт на управляването. Ключови думи: Фуко, власт, управляване, управляемост, отношение на сили, действие над действието на другите, неолиберализъм

КАНАЛИЗИРАНЕ И КОДИРАНЕ: ПОНЯТИЕТО „СРЕДА“ В ЛЕКЦИИТЕ НА ФУКО ВЪРХУ УПРАВЛЯЕМОСТТА

Томас Лемке

Резюме: Статията опитва да анализира значението и измеренията на понятието „среда“ в лекциите на Фуко в Колеж дьо Франс върху управляемостта. След като реконструирам кратката генеалогия на термина у Фуко, ще предложа два аргумента. Първо, ще покажа как „средата“ представлява стратегически елемент при възникването на либералната управляемост през XVIII в. Второ, ще твърдя, че мобилизирането на „средата“ прави възможно не само управлението на човеци, но и едно „управляване на нещата“ (Фуко), насочено към комплекси от елементи и асемблажи от човеци и нечовеци. Ключови думи: среда, Фуко, управляемост, биополитика, либерализъм

ИЗКУШЕН? ОТНОСНО ОБВЪРЗВАНЕТО НА ФУКО С НЕОЛИБЕРАЛИЗМА. КОМЕНТАР ВЪРХУ НЕОТДАВНАШНАТА „ТЕЗА ЗА СЪБЛАЗНЯВАНЕТО“

Магнус Паулсен Хансен

Резюме: Тази статия критикува неотдавнашната вълна от автори, според които Фуко е бил „съблазнен“ от неолибералното мислене и в крайна сметка го е приел. С тази цел анализирам детайлно две книги, които твърдят това, но предлагат коренно различни обяснения на факта, че Фуко се е обвързал с неолиберализма. Анализирайки текстуалните „свидетелства“ на привържениците на „тезата за съблазняването“, статията показва, че предпоставките ѝ са твърде проблематични. Първо, липсата на нормативни отрицания в текстовете на Фуко върху неолиберализма не може да бъде схваната като приемане, а трябва да се разбира като елемент от особен начин на провеждане на „не-нормативна критика“ (Hansen 2016). Второ, приписването на антиетатистка позиция на Фуко става проблематично, ако бъдат четени внимателно лекциите му. В действителност Фуко експлицитно се разграничава от „инфлационната“ критика на държавата, която може да бъде открита както в неолиберализма, така и в крайната левица. Ключови думи: Фуко, неолиберализъм, ненормативна критика, антиетатизъм, левица

ЕДНА РАЗЛИЧНА БИОПОЛИТИКА: ФУКО ЧЕТЕ МОЙО

Лука Палтриниери

Резюме: Статията ще представи понятието „биовласт“ в светлината на курсовете лекции на Мишел Фуко в Колеж дьо Франс и по-конкретно на онези от тях, които са изнесени между 1978 и 1980 г. След като дадем определение за „биовласт“ и „биополитика“, ще обсъдим по-специално как Фуко чете голямата книга на френската протодемография Изследвания и съображения относно населението на Франция на Жан-Батист Мойо (Moheau 1994 [1778]). Ще се опитаме да отговорим на въпроса защо Фуко е определил тази книга като „първия голям текст на биополитиката“. Според нас това се дължи на факта, че за Мойо управляването на човешкия живот не се свежда само до някаква техника за интервенция върху човешката жизнена среда, но включва и експлицитно формулиране на принципите на едно „управляване на нравите“, което се обръща именно към човешкото възпроизвеждане. Това показва, че „биополитическата управляемост на живота“ вече е била отговор на друг проект за овладяване на собственото тяло и на създаването на негово потомство, който става видим именно чрез разпространението на контрацептивните техники сред народните слоеве във Франция от средата на ХVIII в. Текстът има за цел не да обсъжда тезата на Фуко, а да бъде разширение на неговата теоретизация на биовластта, станало възможна благодарение на лекциите, които той е изнасял в Колеж дьо Франс. Ключови думи: биополитика, биовласт, Мойо, демография, население, тяло, въз-производство, човешка жизнена среда, нрави

 

БИОПОЛИТИКА НА РАЖДАНЕТО: МИШЕЛ ФУКО, ГРУПАТА ЗА ЗДРАВНА ИНФОРМАЦИЯ И БОРБАТА ЗА ПРАВОТО НА АБОРТ

Стюарт Елдън

Резюме: Този текст е преработена и съкратена версия на част от Шеста глава от предстоящата ми книга Фуко: Раждането на властта (Polity Press, 2017). Той обсъжда работата на Групата за здравна информация (Groupe Information Santé – GIS), активистка организация, създадена във Франция през 1972 г. по модела на много по-известната Група за информация относно затворите (Groupe d’Infor-mation sur les Prisons – GIP). Групата за здравна информация включвала лекари, социолози и философи, като най-прочутият участник в нея бил Мишел Фуко. Много били проектите, над които работила групата, вкл. трудови злополуки и болести в индустрията, здравето на имигрантите и борбата за правото на аборт. Като се опира върху публикациите, памфлетите, архивните материали и докладите с новини, произлезли от тази група, текстът обсъжда нейната важност, по-специално що се отнася до репродуктивните права, а по-общо – що се отнася до политиките относно сексуалността. Една от ключовите цели на групата била да предоставя на хората свободен достъп до информация, така че те да могат да правят информирани избори. Ето защо статията представя още един пример за въвлечеността на Фуко в радикален активизъм в началото на 70-те години, макар неговият глас да е бил само един сред мнозината в това движение, като текстът подчертава по този начин и колективния характер на този проект. Ключови думи: Фуко, биополитика, здраве, борба за право на аборт, репродуктивни права, активизъм, Група за здравна информация

 

ЗАПРЕЩЕНИЕ И ИДЕНТИЧНОСТ: ФИЛОСОФИЯ ПО ВРЕМЕ НА ПРАВО

Стоян Ставру

Резюме: Статията разглежда философските и правните въпроси, поставени по повод на предлаганата със Законопроекта за физическите лица и мерките за под-крепа промяна в правния статус на лицата с умствени затруднения и психични разстройства. Противопоставят се интересът и предполагаемата воля като водещи критерии за запазване на идентичността и автентичността на поставените под запрещение лица. Изследвани са различните подходи към идентичността и начините на тяхното прилагане в контекста на правната уредба на недееспособността. Ключови думи: запрещение, идентичност, право, лица, интерес, предполагаема воля

 

ФУКО, ИСТОРИЯТА НА ИСТИНАТА И ГЕНЕАЛОГИЯТА НА МОДЕРНИЯ СУБЕКТ

Даниеле Лоренцини

Резюме: Тази статия изследва обмена между два от основните проекти, които характеризират работата на Мишел Фуко през 70-те и 80-те години на XX век: проекта за история на истината и проекта за генеалогия на модерния субект. След като първо обсъждам значението и етикополитическата стойност на разработваната от Фуко история на истината, фокусирайки вниманието си преди всичко върху формата, която тя добива през 1980 г. (генеалогия на поредица от „режими на истина“ в западните общества), предлагам анализ на свързания с това проект за генеалогия на модерния (западен) субект, и по-конкретно на Фукоянската реконструкция на процесите на подчинение (assujettissement) и субективиране (subjectivation) в рамките на християнския и на характерния за модерната епоха западен режим на истина. Въз основа на това твърдя, че същностният политически и морален въпрос, който Фуко повдига, е не дали субектът е автономен, или не, а по-скоро дали иска да стане субект на критика, противопоставяйки се на властовите механизми на управляването, които го/я управляват в рамките на съвременния режим на истина, и да се стреми към изобретяване на нови начини на живеене и съществуване. Ключови думи: история на истината, генеалогия на субекта, подчиняване/су-бективиране, управляемост, критика

 

Фуко за употребите на лъжата

Стилиян Йотов

Резюме: Общият интерес на Фуко и на Ницше към генеалогията и към властта повдига въпроса за мястото и значението на лъжата в творчеството на Фуко. Статията е опит за реконструкция на отношението му към тази тема, която се оказва налице на много места, макар навсякъде да е оставала в сянката на други проблеми, особено на истината. Именно обратът в разбирането на Фуко за истината разделя и статията на две части. В първата се проследява етапът, в който водещият изследователски интерес е посветен на трансгресията и на последиците от нея за постигането на увереност в себе си. Но главният акцент пада върху същинското откриване на Ницше от страна на Фуко на фона на собственото му разбиране за спецификите на знанието. Последвалият синтез между власт и знание безспорно довежда до изкушения за легитимна употреба и на лъжата, каквато Фуко и открива в практиките на психотерапията, но и разобличава като измамна и контрапродуктивна. Втората част е посветна на промените в генеалогията на Фуко, настъпили с преоценката на управляването като друг начин за употреба на властта, но и на истината. Реконструира се появата на серията нови понятия, конструирани от Фуко, с които се разкриват основни моменти от т.нар. „субективиране“ чрез своеобразно прекрояване на границите между истинно и неистинно. Кулминацията на тази част е посветена на практиките, в които автентичността предполага (все по-)пълно разкриване и безстрашие, а употребата на полу-лъжи и полу-истини изглежда допустима, защото в крайна сметка не смесва истина с лъжа. Ключови думи: трансгресия и автентичност, генеалогия, познание и забрава, власт-знание, режими на истина, стратагеми на истината, правдивост, управляване, ръководене, пасторална власт, игри на истината, веридикция, показване на истината, изповед, алетургия, паресия, полу-истина, полу-лъжа.

 

„МЕЖДУ ИСТОРИЯТА И ВЕЧНОСТТА“: ФИЛОСОФСКИЯТ ИЗБОРНА МИШЕЛ ФУКО ПРЕЗ 50-ТЕ ГОДИНИ

Eлизабета Бассо

Резюме: Статията разглежда начина, по който Фуко се отнася към екзистенциалната психопатология през 50-те години на ХХ век, в светлината на архивите, депозирани в Националната библиотека на Франция през 2013 г. Текстът се концентрира, в частност, върху неиздадения ръкопис на един от трите курса лекции, четени от Фуко в Университета на Лил между 1952 и 1954 г.: курса върху „Феноменологията и Бинсвангер“ (1953–1954). Анализът на този курс, четен от Фуко в контекста на философска рефлексия върху антропологичния проблем на психопатологията, ще ни позволи накрая да проясним проекта за анализиране на историчността на формите на опит, който е в сърцето на Фукоянската „археология“ на лудостта от 1961 г. Ключови думи: Фуко, Бинсвангер, Daseinsanalyse, психопатология, философска антропология

Документирането на себе си като контрадисциплина в етическите работи на Мишел Фуко

Странд Шелдал-Томасън

Резюме: Статията анализира ролята на документирането на себе си при грижата за себе си. Както е добре известно, Мишел Фуко разкрива как дисциплинарната власт функционира в болниците, училищата, затворите и други институции, които дресират живите с цел производително използване. Важен инструмент на дисциплинарната власт е документирането, или записването и каталогизирането, на живите, конституиращо ги като обекти на знание. Показвам как документирането създава и разгръща знанието, така че да обхване индивидите. Същевременно документите стават физически допълнения към животите, които записват, и макар да са отделими от тези животи, все пак им въздействат. Въпреки тези явно негативни функции на документирането, Фуко открива, че то може да бъде също и средство, чрез което живите овладяват собственото си дисциплиниране. Както в текстовете си върху фикционалността, така и в текстовете си върху античната етика Фуко посочва, че документирането на себе си е начин на обективиране на себе си пред себе си, така че азът да може да обучава себе си според наложени от самия него стандарти. Макар дисциплинарната власт да е неизбежна, документирането на себе си предлага една контрадисциплинарна техника, функционираща паралелно на и срещу институционалната дисциплина. Ключови думи: грижа, дисциплина, документ, знание, естетика на себе си

 

Copyright © 2012 sp-bg.eu. All Rights Reserved.